Точно тогава на преден план изскочи един факт, който в началото изглеждаше странен, но после се превърна в опасно, фатално оръжие. Това беше идеална полицейска машинация, ужасен капан, в който ние с адвокатите ми паднахме с главата надолу. Мислейки, че се спасявам, аз всъщност се погубих сам. Защото колкото и да беше дебело, делото не съдържаше никакви конкретни улики, а сипещите се показания на Голдстейн звучаха неубедително. Тъй като липсваше най-важният елемент — мотивът. След като нямах никакви причини да желая смъртта на жертвата и не бях невменяем, всеки съдебен състав, колкото и да беше тъп, щеше да забележи, че се връзвам с делото колкото косъм със супа. И тогава полицията извади мотива. Подсказа им го едно ченге, заседнало в „Монмартър“ от десет години насам — инспектор Мазилие.
Един от адвокатите ми — Бефе, имаше навика да отскача от време на време до „Монмартър“, за да се повесели. В някакво заведение той срещнал Мазилие и полицаят заявил, че знае какво точно се е случило в нощта на убийството и че е готов да свидетелства. Подразбрало се, че е на моя страна. Двамата с Бефе решихме, че Мазилие действа или воден от почтеност, или — по-вероятно — за да натрие носа на Мейзо. Затова нашата страна — нашата! — го покани на свидетелската скамейка.
Но Мазилие наговори съвсем не това, което очаквахме. Той се закле, че ме познава добре и че съм му правил много услуги. След което добави: „Благодарение на доставената от Шариер информация можах да извърша няколко ареста. Не съм наясно с фактите около убийството. Но чух да се говори (колко много — «чух да се говори» имаше на моя процес!), че неизвестни за мен лица (хайде бе, неизвестни!) са го взели на мушка заради близките му връзки с полицията.“
И ето го мотива за убийството! Ролан Льогран разпространявал из „Монмартър“ слухове, че съм доносник; двамата сме се скарали и аз съм го застрелял.
Кога направи Мазилие изявлението си? На 14 април. А кога Голдстейн се отрече от първите си показания и разказа за самопризнанието ми пред него? На 18 април — четири дни след Мазилие. Но дори и сега съдиите не бяха готови да се хванат в капана с изключение на главния следовател Робе, когото ченгетата обработваха, както си искат. Когато съдът от първа инстанция получи купа от лъжи, увъртания, нагодени показания, се разбра, че нещо около този случай смърди. Защото истината е, че сред служителите на закона има много честни хора и аз невинаги съм бил прав да слагам всички полицаи, съдии и съдебни заседатели в един и същи кюп. В резултат делото ми беше върнато в следствието с изискването за по-голяма точност и прецизност.
Ченгетата бяха бесни и хукнаха да търсят свидетели навсякъде — дори сред излезлите предишния ден от затвора престъпници. Натрупаха се още „каза ми“, „чух да се говори“, „изглежда, може би“. Потокът не секваше. Но допълнителното разследване по случая не донесе нищо, съвсем нищо. Нито една директна улика, нито едно ново или сериозно доказателство. Накрая зле омесената бъркотия, в която рибата се представяше за рак, делото бе прието и изпратено в съда. И там — нов удар по ченгетата! Случи се нещо рядко срещано в средите на юристите. Прокурорът, общественият обвинител, чийто личен интерес му диктува да защитава обществото, като изпраща колкото може повече заподозрени зад решетките, хванал с отвращение делото, хвърлил го на бюрото и казал: „Не приемам да работя по този случай. Личи си, че обвинението е съшито с бели конци. Намерете си друг прокурор.“
Как сияеше адвокатът ми Реймон Юбер, когато дойде да ми съобщи невероятната новина!
— Представете си, Шариер, уликите са толкова неубедителни, че около вашия случай се създаде прецедент! Прокурорът е отказал да се занимава с вас!
… Тази вечер на булевард „Клиши“ беше доста студено. Станах от пейката, за да се разтъпча по алеята. Не исках да излизам обратно на осветените участъци от страх да не би светлината да прогони нахлулите спомени с трийсет и седем годишна давност. Повдигнах яката си и свалих за малко шапка, сякаш исках да проветря мислите си. После седнах обратно на пейката, загърнах колене с палтото. Обърнах гръб на булеварда и опрях ръце на облегалката — така, както преди трийсет и седем години по време на първия съдебен процес през юли се подпирах на скамейката на обвинения. Първият — защото за мен се проведоха два процеса. Първият през юли, а вторият през октомври. В началото всичко вървеше прекалено добре, Папи! Залата не изглеждаше заляна от кървави отблясъци. Светлината на юлския ден оцветяваше килимите и робите на заседателите в розови тонове. Помещението приличаше по-скоро на будоар, отколкото на кланица. Съдията ми се усмихваше, скептично настроен към сервираното му дело. Той дори откри заседанието с думите: