— Шариер Анри, обвинението тук не отговаря в пълна степен на нашите представи за прецизно свършена работа. Затова моля представете първо вие своята гледна точка.
Невероятно, нечувано, прецедент, който се случва веднъж на хиляда! И това ти се случи на теб, Папи. Съдията подканя обвинения сам да представи случая! Помниш ли онзи юлски процес и прекрасните юристи, които срещна тогава? Беше твърде хубаво, Папи. Процесът се водеше толкова честно, съдията търсеше истината с такова старание, че непрекъснато задаваше объркващи въпроси на ченгетата и свидетелите. Той подложи Голдстейн на кръстосан разпит, разкри противоречията в показанията му, позволи на адвокатите ми да го притиснат. Това наистина беше един слънчев ден, в който ти позволиха сам да се защитаваш. А противници не ми липсваха. Бяха се насъбрали доста.
Първият основен свидетел беше майката на Льогран. Не вярвам, че е действала злонамерено, но ченгетата бяха успели и нея да я обработят. Тя вече не твърдеше, че синът й е споменал пред нея и комисаря „Папийон Роже“, но за сметка на това заяви, че Льогран й бил разказвал (кога?) колко добре се познавам аз с Голдстейн. На смъртния си одър той казал: „Уби ме Папийон, Голдстейн го познава.“ За Роже вече не си спомняше нищо. А думите „Голдстейн го познава“ се появиха от небитието и никой не се зае да обясни защо инспекторът не ги е чул и отбелязал. Странно, нали?
Адвокатът на госпожа Льогран ме призова да помоля майката на убития за прошка. Отвърнах:
— Госпожо, няма за какво да ви искам прошка, тъй като не аз съм убиецът на вашия син. Прекланям се пред мъката ви, но не мога да сторя нищо повече.
Комисарят Жерарден и инспектор Грималди обаче се запънаха и не пожелаха да променят показанията си. Льогран казал „Папийон Роже“ и толкоз.
Тогава на сцената излезе вечният свидетел, готов да послужи за замазване на всякакви неудобни положения. От петте или шестте различни показания, които беше дал, полицаите решиха да използват три. Всеки нов вариант беше по-убедителен от предишния, но въпреки това противоречията бяха много. Помня го, като че още стои пред мен. Говори тихо и едва повдига ръка, за да се закълне. Веднага след като си изпя песента, адвокатът Бефе го атакува:
— Кажете, Голдстейн, колко пъти срещнахте „случайно“ инспектор Мейзо, който днес заяви, че се е срещал с вас и разговарял по случая „случайно“? Странна работа, Голдстейн. При първите си показания сте заявили, че не знаете нищо за убийството. После се оказва, че познавате Папийон; малко по-късно твърдите, че сте го срещнали в нощта на убийството и той ви е изпратил да проверите в болницата какво е състоянието на Льогран. Как ще обясните разминаването в показанията си?
Вместо отговор Голдстейн след всеки въпрос повтаряше: „Боях се, защото Папийон е страшилището на «Монмартър».“ Направих знак на протест и съдията запита:
— Обвиняеми, искате ли да зададете някакви въпроси на свидетеля?
— Да, ваша милост.
Погледнах Голдстейн право в очите:
— Голдстейн, обърни се и ме погледни. Защо сипеш тези лъжливи обвинения срещу мен? Какво престъпление си извършил, та сега Мейзо те изнудва и те кара да му плащаш чрез показанията си?
Мръсникът ме погледна в очите и се разтрепери, но все пак успя да произнесе ясно:
— Казвам само истината.
В този момент наистина можех да го убия! Вместо това се обърнах към заседателите:
— Господа съдии, господа съдебни заседатели, прокурорът твърди, че съм истински злодей, умен и хитър. Но от показанията на свидетеля излиза, че съм пълен глупак. За да направиш пред някой съдбоносното признание, че си убил човек, трябва — ако си умен — поне да избереш много близък приятел за слушател. Само пълен глупак би споделил подобно нещо с непознат. Но за мен Голдстейн е напълно непознат.
Обърнах се към Голдстейн и продължих:
— Голдстейн, моля да ми посочите поне един човек в Париж или в цяла Франция, който ще заяви, че ни е виждал най-малкото да си говорим.