Почти ги бях убедил, но ме погуби честността на прокурора. Той се изправи и заекна:
— Господа заседатели, господа съдии, не мога да изискам… Вече не знам… Целият случай трябва да се изясни. Моля съда да върне случая на следствените органи и да поиска допълнителна информация.
Дори само тези три изречения на прокурора Касаньо доказват, че бях осъден благодарение на едно зле скалъпено, съшито с бели конци, следствие. Ако този честен юрист държеше някакви ясни факти в ръцете си, ако вярваше на уликите, нямаше да каже „Прекратете процеса“, а „Ето че сме изправени пред още една измислица на обвиняемия Шариер, който иска да отвлече вниманието ни с въпросния Роже Корсиканеца. Не вярваме нито дума на тези бълнувания, господа, аз държа в ръцете си достатъчно доказателства, които ще докажат виновността му.“
Защо не го направи, защо не каза това? Защото съвестта не му позволяваше да повярва на скалъпените улики; защото сигурно си е задавал въпроси за честността и почтеността на авторите им.
Така ченгетата успяха да ме победят в последния момент, когато вече почти бяха загубили играта. Те добре знаеха, че Роже Корсиканеца е мираж, но се надяваха, че до възобновяването на процеса ще успеят да нагодят някоя машинация. А също се надяваха, че при друг съдебен състав, при друг председател на съда и друг прокурор, в обстановката на новия съдебен сезон през есента, ще успеят да превърнат залата на процеса в кланица.
Процесът бе отложен с искането за набиране на допълнителна информация — за втори път в този случай. Един журналист тогава писа: „Рядко се случва съдът да се държи толкова неуверено.“ Разбира се, набирането на допълнителна информация не извади никакви нови факти на бял свят. Роже Корсиканеца? Така и не го откриха. Междувременно стражарите се държаха почтено и свидетелстваха против Мейзо по повод на юлския инцидент. Пък и беше съвсем нелогично да се повярва, че човек, защитаващ невинността си с всички сили пред добронамерен съдебен състав, който аха-аха ще реши нещата в негова полза, изведнъж ще хвърли всичко във въздуха, заявявайки: „Бях там, но не стрелях аз, а някой си Роже Корсиканеца.“
А вторият процес, Папи? Последният, окончателният, след който безкръвната гилотина започна да действа… Онзи процес, който те изпрати на доживотна каторга и разби целия ти живот с помощта на съвзелия се Мейзо (той си призна за прегрешението през юли и официално се извини пред прокурора) — толкова ли ти се иска да го преживееш отново мислено? Толкова ли искаш да се върнеш в онази зала, в сивия есенен ден? Колко пъти да ти повтарям, приятелю, че оттогава изтекоха трийсет и седем години? Защо искаш да почувстваш отново шамара, заради който едва днес можеш да си позволиш да седнеш на пейката на булевард „Клиши“ в любимия си „Монмартър“? Истината е, че се стремях да изживея пак стъпка по стъпка пропадането си в блатото на човешката злоба и низост, за да мога по-ясно да преценя изминатия оттогава път.
Спомням си как хубавото момче с изпипан костюм и гладко лице влезе за втори път в съдебната зала. Колко различно изглеждаше същото помещение! Дъждовното небе беше увиснало толкова ниско и мрачно над града, че се наложи да запалят лампите. Червеният цвят на мантиите се къпеше в кървави отблясъци. Като че ли всички тъкани бяха предварително натопени в коша, в който падат главите на гилотинираните. Магистратите не се готвеха да излизат във ваканция — те се връщаха от почивка и първото, което им попадаше през новия сезон, беше дребният случай около разчистване на сметки между двама монмартърски младежи. Готвеха се да прекарат няколко скучни часа и после да минат към по-сериозните дела. Опитните служители на Темида — прокурори и адвокати, знаят най-добре колко голямо значение има личността на председателя на съда, настроението му, самочувствието на подсъдимия, на прокурора, на заседателите и адвокатите — тези дребни неща понякога натежават силно върху везните на правосъдието. Този път председателят не ми направи подаръка, да ме покани пръв да говоря. Той се задоволи да изчете монотонно обвинителния акт. Дванайсетте заседатели бяха с натежали като дъждовните облаци мозъци и ме зяпаха тъпо с облещените си очи. Попиха акта леко като вестникарско четиво. Основният снабдител на гилотината — прокурорът, изглеждаше лишен от всичко човешко. Този тук нямаше да каже както предишния си колега „Уликите не са достатъчни…“