Още след първия бегъл поглед към обстановката почувствах предупреждението: „Внимавай, Папийон, този съдебен състав няма да ти позволи да се защитаваш добре.“ Толкова добре бях преценил нещата! През следващите два дни почти не ми дадоха думата. И отново потекоха същите показания, същите свидетелства, същите „казват, че…“, „чух да се говори“ и прочее, както през юли. Разиграваше се същият цирк, с тази разлика, че ако случайно избухнех от възмущение, веднага ме срязваха и ме поставяха на мястото ми. Единственият наистина нов факт произтече от появата на свидетеля на моето алиби — Лелу Фернан, шофьор на такси, който не бе успял да даде показания преди юлската сесия. Ченгетата не бяха искали да го открият и твърдяха, че е някакъв мит. За мен обаче той беше изключително важен, защото се закле, че когато нахлул в „Ирис-бар“ с думите „Навън застреляха някого“, аз съм седял сред посетителите.
Странна работа — ченгетата, които така и не бяха пожелали да намерят Лелу, предварително се бяха погрижили да осигурят контрасвидетел за бъдещия свидетел: един рецидивист с десет присъди зад гърба. Той обаче им бил заявил, че аз подготвям лъжесвидетел, който да говори в моя полза. Инспектор Мейзо, който дотогава отричаше съществуването на Лелу, така и не беше намерил начин да се срещне и да поговори с него преди процеса. Откъде тогава знаеше, че неоткритият свидетел сам ще дойде да даде показания? Впрочем кварталният комисар на Лелу го описа като почтен и трудолюбив човек.
Лелу се закле над показанията си и веднага го обвиниха, че съм го подкупил. Адвокатът Юбер отчаяно вдигна ръце към небето:
— Господин Лелу, сега ви остава само да идете да си платите данъците върху подкупа!
При този спомен ме обхвана такъв гняв, че престанах да чувствам студа и ситния дъжд. Отново си представих собственика на „Ирис-бар“, който заяви, че по време на инцидента е било невъзможно да се намирам в неговото заведение, защото ми бил забранил да влизам там! Значи се оказвах толкова тъп, та в един сериозен процес, в който на карта бяха заложени свободата и може би животът ми, изваждах като алиби присъствието си на място, където достъпът ми е бил забранен. Келнерът потвърди показанията на шефа си. И двамата забравиха да споменат, че в знак на благодарност за съучастието им полицията им разреши да работят до пет часа сутринта. Ако се бяха опълчили срещу силите на реда, щяха да ги принудят да затварят в два. Собственикът защитаваше оборота си, а келнерът — бакшишите.
И двамата ми адвокати сториха всичко възможно. Бефе се отврати от полицейските машинации до степен, че започна открита война с Мейзо. От своя страна инспекторът му отвърна, като в поверителните си доклади (не бяха толкова поверителни, щом като с негово съгласие се появиха в някои вестници) се опита да накърни репутацията му, разнищвайки компрометиращи от нравствена гледна точка истории.
Дойде краят. Дадоха ми последната дума. Какво да кажа освен „Невинен съм и съм жертва на полицейска манипулация. Това е всичко.“ Съдът и заседателите се оттеглиха. Върнаха се в залата след час. Станахме прави, докато заемат местата си, после аз си седнах обратно. Председателят на съда се изправи на свой ред, за да прочете присъдата: „Обвиняемият да стане.“
Седнал под дърветата на „Клиши“, аз до такава степен се вживях в спомените си, че скочих като пружина. При което веднага паднах обратно по задник, защото бях пъхнал краката си под облегалката на пейката. Затова изслушах седнал, а не както навремето прав, гласа на председателя на съда, който през октомври 1931 година произнесе присъдата:
— Осъден сте доживот на каторжна работа. Стража, отведете осъдения.
Протегнах напред ръце, но никой не се опита да ми слага белезници. Сега около мен нямаше стражари. Само на съседната пейка се гушеше окъсана старица и се опитваше да се прикрие с вестници от студа и мъглата. Измъкнах краката си, изправих се, за да се разтъпча, и отидох да пъхна в ръката й под вестниците банкнота от сто франка. И тя беше осъдена доживот — на мизерия.
За мен доживотната присъда изтече за тринайсет години. Продължих разходката си по „Клиши“ чак до „Плас Бланш“, а по петите ми вървяха още спомени за кошмара, който ми попречи да видя своя „Монмартър“ в продължение на почти четирийсет години. Но щом излязох на осветения площад, образите потъмняха и пред очите ми останаха само няколко клошари, които сияха пред входа на метрото с глава на коленете си. Бързо хванах едно такси. Нищо вече не ме задържаше тук — нито сянката на дърветата, които криеха блясъка на електрическите лампи, нито светлините на „Мулен-Руж“. Целият пейзаж или ми напомняше прекалено много миналото, или ме подсещаше, че вече съм чужд на това място. „Монмартър“ се е променил до неузнаваемост! Махай се бързо оттук, ако не искаш да осъзнаеш, че спомените от младостта ти са мъртви и погребани.