— Ало, такси! Лионската гара, моля.
Потеглих с влака към провинциалното градче, където живееше племенникът ми, и си припомнях вестникарските статии, писани след произнасянето на присъдата. Адвокатът Юбер ми ги носеше в затвора. „Ла депеш“, „Ла франс“, „Льо матен“, „Л’ентранзижан“, „Л’юманите“, „Льо журнал“ — всички до един подчертаваха колко съмнителна е изглеждала цялата афера. При пристигането си във Франция издирих броевете на тези вестници. Ето няколко цитата:
„Ла депеш“ от 27.X.1931 г. повтаря думите на адвоката ми: „Обръщам се както към заседателите, така и към публиката. Досега делото е връщано три пъти за преразглеждане — нима това не ви доказва колко неубедителни са уликите?“
„Льо матен“ от 27.X.1931 г.: „Цитирани са трийсет свидетели. Може би един-единствен щеше да свърши повече работа — неизвестният мъж, който помогнал на ранения да се качи в колата, предупредил «жена му» и се измъкнал. Този неизвестен човек се превърна във въпросителната, която трийсет свидетели не успяха да изяснят.“
„Ла франс“ от 28.X.1931 г.: „Подсъдимият отговаря спокойно и твърдо. «Ужасно е да чуеш такива неща — каза той пред съда, — не зная какво има Голдстейн против мен, но зная, че инспектор Мейзо го държи здраво в ръцете си благодарение на нечистата му съвест. Това е истината.»“
„Л’юманите“ от 28 октомври. Статията си заслужава да бъде публикувана изцяло. Заглавието: „Шариер-Папийон е осъден на доживотна каторга.“
Въпреки съмненията относно самоличността на истинския Папийон, който през месец март е стрелял срещу Ролан Льогран на „Монмартър“, съдът осъди Шариер.
Вчера в началото на заседанието беше изслушан свидетелят Голдстейн, върху чиито показания се гради тезата на обвинението. Този свидетел, който поддържа непрекъснати контакти с полицията и който се е срещал с инспектор Мейзо, по признанията на последния, поне сто пъти, е направил три различни изявления и всеки път е задълбочавал уликите срещу подсъдимия. От пръв поглед се вижда, че той е твърде близък с полицията.
Докато свидетелят формулираше обвиненията си, Шариер го слушаше внимателно. Накрая възкликна:
— Не го разбирам този Голдстейн, комуто нищо лошо не съм сторил! Всичките му лъжи имат една-единствена цел — да ме изпрати в каторгата.
Инспектор Мейзо беше извикан на свидетелската скамейка. Той заяви, че показанията на Голдстейн не са били дирижирани. Ние обаче забелязахме, че тук-там думите му се посрещнаха със скептични усмивки.
Прокурорът Сирами проведе разпита твърде общо и констатира, че псевдонимът Папийон се среща често в „Монмартър“ и дори другаде в Париж. Въпреки това той настоя за присъда, без да уточнява каква.
Представителят на майката на жертвата — адвокатът Готра, по един смехотворен начин описа каторгата като училище по укрепване на нравствеността и поиска Шариер да бъде изпратен там в негов собствен интерес. Така щял да се превърне в „честен човек“.
Защитниците Бефе и Юбер пледираха за невинност. Не може да се твърди, че Шариер, наричан Папийон, е виновен, само защото не сте успели да откриете Папийон Роже, казаха те.
Въпреки всичко след дълго заседание съдебните заседатели се върнаха в залата, потвърждавайки виновността на обвиняемия. Съдът осъди Анри Шариер на доживотна каторга.
В продължение на години си задавах въпроса — защо полицията се нахвърли с такова настървение върху едно двайсет и три годишно момче, за което самата тя твърдеше, че й бил информатор? Отговорът беше само един — за да прикрие някой друг — истинския информатор.
На следващия ден се върнах на „Монмартър“. Кварталът сякаш си беше същият — улица „Толозе“; улица „Дюрантен“; пазарът на улица „Льопик“. Но лицата, защо това не бяха същите лица?
Влязох в къщата на „Толозе“ номер 26, за да видя портиерката. Направих се, че търся някого. По мое време портиерката беше дебела и добра жена с отвратителна космата бемка на бузата. Сега от нея нямаше и помен. На нейно място седеше някаква бретонка и това така ме разстрои, че дори не запитах новодошлата дали се е засякла с моята позната. „Монмартър“ не се беше изпарил във въздуха. Всичко си беше на мястото, но всичко изглеждаше различно. Млекарницата се беше превърнала в химическо чистене; барът на ъгъла — в аптека; плод-зеленчукът — в закусвалня. Наистина бяха попрекалили. Ето го бар „Бандевез“, на ъгъла на „Толозе“ и „Дюрантен“. Тук се срещаха служителите от пощата на „Плас дез Абес“ — идваха да обърнат по чаша бяло вино, а ние с най-сериозен вид ги майтапехме и ги укорявахме, задето седят и се напиват, докато нещастните им съпруги изкарват прехраната. Барът си стоеше на мястото, но тезгяхът бе преместен от другата страна, а масите бяха подредени съвсем неудобно. Отгоре на всичко стопанката явно беше от Северна Африка, а клиентите й — араби, испанци или португалци. Къде ли беше изчезнал старият собственик — онзи мил чичко от Оверн?