Тръгнах нагоре по стълбите, които свързват „Толозе“ с „Мулен дьо ла Галет“. Дори перилата бяха старите — все така опасни и нестабилни. Навремето тук бях помогнал на един старец, който падна по очи в подножието на стъпалата. Галех ги, припомнях си сцената и чувах благодарностите на дядкото: „Млади момко, толкова сте мил и образован. Поздравявам ви и ви благодаря.“ Тогава страшно се развълнувах от думите му и даже не смеех да се наведа да си взема пистолета, който се беше изсулил от джоба ми, докато му помагах. Не исках старецът да разбере, че не съм чак толкова мил.
Да, „Монмартър“ си стоеше на мястото, не ми го бяха откраднали. Изчезнали бяха само лицата на познатите, които ми се усмихваха и питаха: „Здравей, Папийон, как си днес?“ Чувствах ужасна празнота в душата си.
Вечерта влязох в един бар, където преди, се събираха сводниците. Отидох при най-стария клиент и го запитах:
— Извинявай, познаваш ли еди-кой си?
— Да.
— Къде е?
— На топло.
— А еди-кой си?
— Умря.
— А еди-кой си?
— Не го знам. Ще ме прощаваш, ама май много питаш. Ти кой си?
Повиши тон, за да привлече вниманието на околните. Успешно. Някакъв непознат влиза в заведението и без да се представя, започва да пита — какво ли иска?
— Казвам се Анри. От Авиньон съм, но пристигам от Колумбия. Затова не ме познавате. Сбогом.
Бързо се ометох, взех си влака и напуснах Париж. Взех всички мерки, за да не научи полицията за посещението ми. Но все пак бях видял Париж. Бях го видял, приятелю! Даже отидох да танцувам валс в една кръчма около Бастилията. Влязох в заведението, бутнах шапката на тила си, разхлабих си вратовръзката и дори си направих кефа да поканя една мацка по същия начин, по който го правех на двайсет години. И докато двамата се въртяхме под звуците на акордеона, казах на момичето, че съм собственик на публичен дом в провинцията, което я накара да ме погледне с голямо уважение. Ходих да обядвам и в „Куполът“ и проявих огромната наивност да запитам двайсет и пет годишното келнерче с жълто около устата, дали посетителите все още играят на топки на терасата. Той остана като гръмнат. Отидох и в „Ротондата“, търсих безуспешно любимото ъгълче на художника Фуджита; обикалях бара и ресторанта, за да открия някакви следи от миналото, и си тръгнах, отвратен от промените. Това, което познавах и обичах, беше безвъзвратно унищожено. Разстроих се толкова, че забравих да си платя сметката и келнерът ме настигна на входа на метрото, хвана ме грубо за ръката без помен от някогашната любезност и ми тикна сметката под носа, като не пропусна да заплаши, че ще извика полиция. Платих му, естествено, но му дадох толкова мижав бакшиш, че той ми го хвърли в лицето с думите: „По-добре дай тия пари на тъща си. Като те гледам, тя се нуждае от тях повече от мен!“
Но Париж си е Париж. Разхождах се нагоре-надолу по улиците като момче, минах по „Шан-з-Елизе“, за да се порадвам на хилядите му светлини, които сгряват душата и омагьосват с красотата си; усетих желанието да празнувам и да пея. О, колко е хубаво да се живее в Париж!
Не почувствах злоба, нито желание за отмъщение. Минах спокойно покрай старата редакция на вестник „Л’ото“ на „Сен Дени“, където навремето стоеше картинка на световния шампион Ригуло, повдигащ с една ръка топ вестникарска хартия. Посетих мястото, където обичах да играя бакара със Стависки. Влязох сам, за да изгледам спектакъла в „Лидо“. И няколко часа обикалях из района на халите — там поне всичко изглеждаше почти постарому. Мъката ме обхващаше само щом стъпех на „Монмартър“.