Девойката, която ни каза да не плащаме, запита накъде сме и аз отвърнах, че се готвя да потърся някоя малка квартира.
— Ела първо у нас, после ще видим.
Последвахме я, прекосихме площада и след по-малко от двеста метра стигнахме до непавирана уличка, притисната от двете си страни с ниски къщурки — всичките глинени, с покриви от слама, ламарина или цинк. Спряхме пред една от тях.
— Влезте и се чувствайте като у дома си — покани ни момичето. Беше на около осемнадесет години.
Отстъпи да минем пред нея. Чиста стая с пръстен под, кръгла маса, няколко стола, един мъж около четиридесетте с гладки черни коси, среден ръст, очи на индианец и същия тен като дъщеря му — светлокеремиден цвят. Около него стояха три момичета на около четиринадесет, петнадесет и шестнадесет години.
— Татко, сестрички, водя вкъщи тези чужденци. Току-що са излезли от затвора в Елдорадо и не знаят къде да идат. Моля ви да ги приемете.
— Добре дошли — рече бащата. И повтори прекрасните думи. — Чувствайте се като у дома си. Седнете тук около масата. Гладни ли сте? Кафе ли искате или ром?
Не исках да го обидя с отказа си и приех да пия кафе. Къщата беше чиста, но от скромното обзавеждане си личеше, че хората са бедни.
— Дъщеря ми Мария, която ви доведе, е най-голямата. Тя замества майка си, която ни заряза преди пет години, за да избяга с някакъв златотърсач. Предпочитам сам да ви го кажа, преди да сте го научили от другиго.
Мария ни поднесе кафето. Сега можех да я разгледам по-внимателно, защото седна до баща си точно срещу мен. Трите сестри застанаха прави зад тях. Те също ме наблюдаваха. Мария беше типично момиче от тропиците. Големи черни очи с леко дръпнати краища. Черните като катран къдрави коси, разделени на прав път, падаха до раменете й. Чертите й носеха изящество и макар че матовата бакърена кожа издаваше наличието на индианска кръв, монголоидната раса не бе оставила други отпечатъци. Чувствени устни, бисерни зъби. На моменти се мяркаше розовото връхче на езика й. Носеше бяла блузка на цветя с дълбоко деколте, което разкриваше раменете и част от гърдите й, стегнати с прозиращ през блузата сутиен. Тази блузка, черната пола и пантофките без ток бяха единствените й накити в празничния ден. Карминеното червило и леката очна линия подчертаваха още повече огромните очи.
— Ето това е Есмералда (Изумруд) — рече тя, представяйки ни най-младата от сестрите. — Наричаме я така заради зелените й очи. Тази тук е Кончита, а другата Росита, понеже прилича на същинска розичка. Тя е много по-светла от нас и се изчервява от нищо. Сега познавате семейството ни. Баща ми е Хосе. Петимата сме едно цяло, защото сърцата ни винаги бият с общ ритъм. А вас как ви викат?
— Енрике. (На испански така се произнася Анри.)
— Дълго ли сте лежали в затвора?
— Тринадесет години.
— Бедничкият, колко ли сте страдали!
— Да, много.
— Татко, какво може да работи тук Енрике?
— Не знам! Имате ли си занаят?
— Не.
— Тогава идете в златната мина, там ще ви наемат.
— А вие какво работите, Хосе?
— Аз ли? Нищо. Не работя, защото плащат много зле.
Те ти булка… Бедни са, вярно, но са прилично облечени. Не мога все пак да го запитам от какво живеят и дали краде! По-кротко.
— Нощес вие ще спите тук, Енрике — отсече Мария. — Имаме една стая, където навремето спеше братът на баща ни. Сега той си замина и вие можете да заемете неговото място. Ние ще се грижим за болния, докато сте на работа. Няма нужда да ни благодарите, защото всъщност нищо не ви даваме. Това е просто една незаета стая.
Не знаех какво да им отговоря. Оставих ги да поемат бохчата ми. Мария стана и другите три тръгнаха след нея. Беше ме излъгала, че стаята е незаета, тъй като ги видях да вадят от нея разни женски боклуци и да ги прибират другаде. Направих се, че нищо не съм забелязал. Легла нямаше, но както навсякъде из тропиците, вместо тях бяха опнати по-удобните вълнени хамаци. Големият прозорец без стъкла гледаше към засадената с бананови дръвчета градина.
Лежах си в хамака и все още не успявах да осъзная случилото се. Колко лек се оказа този първи ден на свобода! Прекалено лек. Бях си осигурил безплатна стая и четири чаровни девойки, които да бавят Пиколино. Защо се оставих да ме командват като дете? Защо? Вярно е, че съм попаднал на края на света, но причината май е по-сложна — прекалено дълго съм бил затворник и вече не умея друго освен да се подчинявам. И сега, когато съм уж свободен и трябва сам да взимам решения, пак се оставям да ме действат. Държа се като пиле, което дълго е седяло в клетка и макар че вратата е отворена, вече не знае как да излети. На всичко трябва да се уча отначало.