Заспах, без да си припомням за миналото — така както ме бе посъветвал скромният човечец от Елдорадо. Единственото, за което помислих, преди да се потопя в сънища, беше гостоприемството на тукашните хора. Колко прекрасно и успокояващо беше то!
Закусих с две пържени яйца, пържени банани, залети с маргарин, и черен хляб. В стаята Мария помагаше на Пиколино да се измие. На прага се появи някакъв мъж. На колана му отстрани висеше мачете.
— Gente de paz (Мир вам) — рече той. С поздрава си искаше да ни подскаже, че е дружески настроен.
— Какво искаш? — попита Хосе, който закусваше заедно с мен.
— Началникът на полицията иска да види кайенците.
— Не бива да ги наричаш така. Викай им по име.
— Добре бе, Хосе. Как се казват?
— Енрике и Пиколино.
— Сеньор Енрике, елате с мен. Аз съм полицай — шефът ме изпраща при вас.
— Какво искат? — попита Мария, излизайки от стаята. — Изчакайте, ще дойда с него. Само да се облека.
Мария беше готова само след няколко минути. Щом стъпихме на улицата, тя ме хвана под ръка. Погледнах я учуден, а тя ми се усмихна. Скоро стигнахме до малката префектура. С изключение на двама, останалите полицаи също бяха облечени в цивилни дрехи, а на коланите им висяха мачете. В едно помещение, отрупано с пушки, ни прие черен полицай с нашивки на пагоните.
— Вие ли сте французинът? — попита ме той.
— Да.
— А другият?
— Болен е — обясни Мария.
— Аз съм тукашният комендант — задачата ми е да ви услужвам и да ви оказвам помощ, когато се налага. Викат ми Алфонсо.
И той протегна ръка за поздрав.
— Благодаря. Аз съм Енрике.
— Енрике, началникът на полицията иска да те види. Седни. Тъй като престоят ти в Каяо е принудителен, те накарах да дойдеш и да се запознаем, понеже аз отговарям за теб.
Запита ме какво възнамерявам да правя, отвърнах, че ще работя. Поприказвахме и той рече: „Идвай да ме търсиш винаги, когато имаш нужда от нещо. Аз ще ти помогна да организираш живота си по най-добрия начин.“
— Благодаря.
— А, да не забравя! Трябва да те предупредя, че си се настанал у едни много мили и честни момичета, но баща им Хосе е пират. Хайде, довиждане.
Навън пред вратата на комисариата ме очакваше Мария — безмълвна и застинала като ослушващ се индианец. И все пак тя не беше индианка. Въпреки всичко няколкото капки индианска кръв си казваха думата. Пъхна ръка под моята и така минахме през цялото селище, защото тя избра обиколен път обратно към дома.
— Какво искаше от теб началникът? — запита тя, като за първи път се обърна към мен на ти.
— Нищо. Рече, че мога да разчитам на него да ми намери работа и че ще ми помогне, ако срещна трудности.
— Ти и приятелят ти нямате вече нужда от другиго, Енрике.
— Благодаря, Мария.
Минахме покрай сергията на амбулантен търговец, който продаваше женски дрънкулки — герданчета, гривни, обици, брошки и пр.
— Я погледни тези неща.
— О, колко са красиви!
Заведох я до сергията и избрах най-хубавия гердан, подходящи за него обици и още три по-скромни комплекта за сестрите й. Подадох банкнота от сто боливара — боклукчетата струваха тридесет. Тя веднага се окичи с гердана и обиците. Големите й черни очи блеснаха от радост и тя се хвърли да ми благодари, сякаш й бях подарил някакви ценни бижута.
Върнахме се у дома. Трите момичета се разпищяха от радост, като получиха подаръците. Оставих ги и влязох в стаята си. Имах нужда да остана сам, за да размисля. Това семейство ми предложи гостоприемството си с рядко срещано благородство. И все пак правилно ли би било да го приема? Разполагам с малко венецуелски пари, антилски долари, да не говорим за диамантите. С всичко това бих могъл да си поживея безгрижно още четири месеца и дори да осигуря лечение за Пиколино.
Тия момичета до едно са хубави като тропически цветя, от тях лъхаше топлина, секс и готовност да се отдадат някак си твърде лесно, без да преценяват, без много-много да обмислят. Днес видях как Мария ме гледаше — почти влюбено. Дали бих могъл да устоя на толкова изкушения? По-добре да се спасявам от тази прекалено гостоприемна къща, защото не искам поради главоболие да довлека на домакините си грижи и страдания. Пък и вече съм на тридесет и седем, почти тридесет и осем години — фактът, че изглеждам по-млад, не сваля годините от гърба ми. Мария още не е навършила осемнадесет, а сестрите й са още по-млади. Да, най-добре ще е да си вървя. Ще им оставя Пиколино да се грижат за него. Разбира се, ще им плащам.