Мария ме изгледа с удивление. Може би и с разочарование.
— Татко, нека си върви, щом иска. Но мисля, че никъде няма да се чувства по-добре, отколкото тук, където всички го обичат.
Обърна се към мен и промълви:
— Енрике, не се прави на cobarde (страхливец). Ако харесваш някоя от нас и тя също те харесва, защо ще бягаш?
— Защото във Франция е бил женен — веднага отвърна бащата.
— От колко време не си виждал жена си?
— От тринадесет години.
— Ние не се влюбваме, за да накараме някого да се ожени за нас. Ако се отдаваме, то е само заради любовта. Но ти добре си сторил, като си предупредил татко, че си женен и не можеш да ни предложиш нищо друго освен чувствата си.
Каза ми да остана, без да се смятам обвързан с някоя от тях. Те ще се грижат за Пиколино и така аз ще имам повече свобода да си намеря работа. Готова е дори да приеме — ако това ще ме успокои — някакъв малък наем. Приемам ли?
Нямах време да обмисля добре отговора си. Всичко бе толкова ново и неочаквано след тринадесетте години каторжнически живот.
— Хубаво, Мария. Приемам.
— Искаш ли следобед да те придружа до златната мина, за да ти потърсим работа? Ако искаш, ще отидем около пет, когато слънцето залязва. От селото до мината има три километра.
— Добре.
С жестове и мимики Пиколино изрази радостта си, че оставаме. Вниманието и грижите на момичетата бяха грабнали сърцето му. Взех това решение главно заради него. Защото бях убеден, че на мен тук скоро ще ми се случи някое приключение. Колкото и да не ме устройва подобно развитие на нещата.
С багажа, който нося от тринадесет години насам, със спомените, които не ми дават да заспя нощем, не мога толкова скоро да се установя в някакво забутано на края на света село само заради хубавите очи на едно момиче. Пътят пред мен е дълъг — спирките трябва да са кратки. Колкото да си поема дъх и давай по-нататък! Една е причината, поради която цели тринадесет години се борих за свободата си и накрая успях да я извоювам — отмъщението. Прокурорът, лъжесвидетелят, ченгетата — те чакат да си уредим сметките. Никога не бива да го забравям. Никога.
Върнах се на площада. Бях забелязал един магазин, наречен „Проспери“. Собственикът му сигурно беше корсиканец или италианец. И наистина, оказа се, че бакалията принадлежи на момче корсиканче. Господин Проспери говореше добре френски. Той учтиво ми предложи да напише писмо до директора на „Ла Мокупиа“ — френската компания, която експлоатираше златната мина в Каратал. Чудесен човек — предложи ми дори да ме подпомогне с пари. Благодарих му за всичко и си тръгнах.
— Какво правиш тук, Папийон? Кой вятър те е довял? От луната ли падна? Или те спуснаха с парашут? Ела да те прегърна!
Висок и загорял от слънцето дангалак с огромна сламена шапка скочи от магарето, на което беше кацнал.
— Не ме ли позна? — И той смъкна шапката си.
— Дългия Шарло! Не е за вярване!
Да, това беше Дългия Шарло, известен с обира на кино „Гомон“ на площад „Клиши“ и на гара Батиньол в Париж! Прегърнахме се като братя. Очите ни се насълзиха от вълнение.
— Тук сме далеч и от „Плас Бланш“, и от каторгата, нали, друже? Но откъде, по дяволите, се появи? Докарал си се като някой милорд и си остарял много по-малко от мен.
— Тъкмо излизам от Елдорадо.
— Колко време изкара там?
— Повече от година.
— Защо не си ми изпратил известие? Щях да те изкарам оттам веднага, като подпиша документ, че поемам отговорността за теб. Мамка му! Знаех, че някои от нашите момчета са в Елдорадо, но не можех да си представя, че и ти гниеш там!
— По чудо се срещнахме.
— Помисли си само, Папи! Цяла Венецуелска Гвиана — от Сиюдад Боливар до Каяо, е пълна с избягали каторжници и заточеници. Няма нищо странно да срещнеш някой от нас по пътя от залива Пария дотук, защото всички бегълци минават по този път — Венецуела е първата територия, където можем да се установим. Говоря за онези от нас, които не са изпукали по време на бягството. Къде си отседнал?
— При един свестен мъжага. Наричат го Хосе. Има четири дъщери.
— А, познавам го. Готин е — пират. Дай да идем да ти вземем нещата, защото ти, разбира се, ще дойдеш да живееш при мен.
— Ама не съм сам. Имам един парализиран приятел и нося отговорност за него.
— Нямаш проблем. Ще му намерим магаре. Къщата е голяма и си имам една негрита (млада негърка), която ще се грижи за него като майка.