Намерихме второ магаре и отидохме при момичетата. Раздялата с онези прекрасни хора се превърна в истинска драма. За да ги успокоя, трябваше да им обещая, че ще идвам да ги навестявам и че те също могат да ми гостуват в Каратал. Колкото и пъти да повторя благодарността си към гостоприемните хора от Венецуелска Гвиана, пак няма да е достатъчно. Почти ме беше срам, задето ги напускам.
Два часа по-късно пристигнахме в „замъка“ на Шарло, както той го наричаше. Къщата му беше чиста и просторна, разположена на един надвесен над долината склон, който се спускаше от Каратал чак до Каяо. Отдясно на фантастичния изглед към девствената гора се падаше златната мина Ла Мокупиа. Цялата къща на Шарло беше изградена с донесени от гората дънери. Три стаи, хубава трапезария и кухня. Вътре имаше още две бани с душ. В безупречно поддържаната зеленчукова градина се намираше още един душ. Всички нашенски зеленчуци вирееха тук. Шарло се беше уредил и с курник — повече от петстотин пилета, зайци, прасета, една коза. Ето ги богатството и радостта на Шарло — бивш каторжник и специалист по касите и добре изпипаните обири!
— Е, Папи, харесва ли ти моята колиба? Скоро ще стане седем години, откак съм тук. Както ти казах още в Каяо — далеч сме от Монмартър и от каторгата! Кой би повярвал, че един ден ще се радвам на подобен тих и мирен живот? Какво ще кажеш, приятелю?
— Не знам, Шарло. Твърде отскоро съм на свобода, за да имам определено мнение. Няма съмнение, че ние с теб сме авантюристи и че младостта ни беше доста бурна. Така че… малко съм объркан, като те гледам толкова щастлив и спокоен в тази загубена пустош. От друга страна, явно е, че си постигнал всичко сам и сигурно си вложил много енергия и жертви. Виждаш ли, сега-засега не се чувствам способен на подобно нещо.
Седнахме около кръглата маса в трапезарията, надигнахме чашите с пунш по мартиникански и Шарло отново подхвана темата:
— Да, Папийон, разбирам, че си изненадан. Веднага схвана, че живея от честния си труд. Получавам около осемнадесет боливара на ден — водя скромно съществуване, но то не е лишено от своите прелести. Имам кокошка, която мъти чудесни пиленца, зайка, която ражда много зайчета, плодовита коза, хубави домати… Толкова години сме презирали всички тези малки благинки, но събрани ведно, те ми носят голямо удовлетворение. А ето я моята негрита. Кончита! Това са приятели. Той е болен и трябва да се грижиш за него. Другият е Енрике или Папийон. Приятел от Франция — приятел завинаги.
— Добре дошли в този дом — приветства ни младата негърка. — Не се притеснявай, Шарло, ще се погрижа за другарите ти — ще останеш доволен. Отивам да им приготвя стаята.
Шарло ми разправи за бягството си, без да се прави на герой. Чупил се с някакъв корсиканец от Сен Лоран дьо Марони половин година след пристигането си в каторгата. „Имахме късмет да пристигнем във Венецуела месеци след смъртта на диктатора Гомес. Този щедър народ ни помогна да започнем живота си отново. Беше ми определено две години принудително местожителство в Каяо, след което останах вече по своя воля. Виждаш ли, малко по малко този простичък живот спечели сърцето ми. Първата ми жена почина при раждане. Не спасиха също и детето — момиченце. А Кончита, която видя, успя да ме утеши със съчувствието и вярната си любов и да ме направи отново щастлив. А ти, Папи? Борбата ти сигурно е била тежка — тринадесет години са много нещо. Разказвай.“
Говорих повече от два часа. Излях пред стария приятел всичката горчилка, която изминалите години бяха оставили в сърцето ми. Изкарахме чудесна вечер, увлечени в спомени. Странно — нито дума за Монмартър, за тайфите, за успешните или провалени обири, за събратята ни на свобода. Като че ли за нас животът беше започнал със стъпването на „Ла Мартиниер“ през 1933 за мен и 1935 за него.
Вкусна салата, печено пиле, сирене от козе мляко, дъхаво манго — всичко това полято с добро бяло вино и сервирано весело от Кончита — приятно му беше на Шарло да ме посрещне у дома. Предложи ми да сляза и да изпием по чаша в кръчмата. Отвърнах, че тук прекарвам твърде добре, за да искам да излизам.
— Благодаря ти, приятелю! — рече корсиканецът, който често заговаряше с парижки акцент. — Вярно, че тук сме си добре. Кончита, трябва да намериш „годеница“ за моя приятел.
— Да, Енрике, ще ви запозная с приятелките си — те са по-хубави от мен.
— Няма по-хубава от теб — увери я Шарло.
— Да, ама съм черна.
— Ами точно затова си хубава, Кончита! Защото си чистокръвна и расова.
Големите очи на Кончита заблестяха от удоволствие и любов. Явно Шарло беше нейният бог.