Хърбърт Уелс
Ваканцията на мистър Ледбетър
Моят приятел мистър Ледбетър е кръглолико човече, чиято природна кротост изглежда чрезмерно увеличена, когато уловиш погледа му през очилата. Неговият дълбок, предпазлив глас дразни раздразнителните хора. И сега като свещеник той е запазил една доведена до съвършенство яснота на произношението, придобита в годините, когато е бил учител — една отчетливост на изговора и някаква ожесточена решителност да бъде непоколебим и благопочтен по всички въпроси, независимо дали ся важни или незначителни. Той е борец за разширяване на църковните права, шахматист и мнозина подозират, че тайно се задълбочава във висшата математика — повече похвални, отколкото забавни занимания. Речта му е многословна и пълна с ненужни подробности. Мнозина окачествяват наистина общуването с него като, да го кажем направо, „досадно“. Същите хора дори ми оказват любезността да се учудват защо дружа с него. Ала, от друга страна, голям е и броят на ония, които се чудят защо той допуска до себе си такъв размъкнат човек като мен, познанството с когото не прави чест никому. Изглежда, малцина приемат за естествено нашето приятелство. Но то е, защото хората не знаят нищо за близостта, която ни свързва, за дружеската връзка, която чрез Ямайка ме обвързва с миналото на мистър Ледбетър.
Относно това минало гой проявява тревожна скромност. „Не зная какво бих правил, ако стане известно — казва той и натъртва. Не зная какво бих правил.“ В действителност съмнявам се дали изобщо ще напрани нещо повече от това да се зачерви до уши. Всичко това ще стане ясно по-нататък. Сега няма да разказвам и за първата ни среща, понеже е прието като правило — макар и аз да го нарушавам — краят на една история да идва след, а не преди началото. А началото на историята наистина започна доста отдавна. Има почти двадесет години откак съдбата посредством поредица сложни и изумителни маневри докара, така да се каже, мистър Ледбетър и моите ръце.
В ония дни живеех на Ямайка, а мистър Ледбетър бил учител и Англия. Той бил духовник и очевидно е бил същият човек, какъвто е днес: също тъй кръглолик, със същите или почти същите очила и със същата лека сянка на удивление и иначе спокойното изражение. Той беше, разбира се, пораздърпан, когато го видях за първи път, и якичката му приличаше повече на нечиста превръзка, отколкото на якичка, и всичко това, може би, помогна да се запълни естествената пропаст между нас — но за това ще разкажа после.
Цялата работа започнала в морския град Хайтъргейт в началото на мистър Ледбстъровата лятна ваканция. Там той отишъл на почивка, от каквато много се нуждаел, носел със себе си светлокафяв куфар с инициали „Ф.У.Л.“, нова черно-бяла сламена шапка и два чифта бели панталони от каша. Естествено, бил въодушевен от обстоятелството, че се е освободил от училището, защото не бил особено привързан към учениците си. След вечерята повел разговор с някаква си приказлива личност, настанена и пансиона, в който и той бил отседнал, следвайки съвета на леля си. Онзи разговорлив човек бил единственият друг наемател и къщата. Беседата засегнала достойното за оплакване изчезване на чудесата и приключенията в наше време, разрастването на туризма по цялото земно кълбо, премахването на разстоянията с помощта на парата и електричеството, вулгарността на рекламите, вътрешното обедняване на хората благодарение не цивилизацията и много други такива неща. Бъбривият събеседник бил особено красноречив по въпроса за изчезването на човешката смелост, благодарение на стремежа към сигурност. Същата тази сигурност започнал необмислено да порицава и мистър Ледбетър, присъединявайки се към него. В още свежия си ентусиазъм, поради освобождаване от всекидневните задължения, а може би поради силно желание да създаде впечатление за мъжка общителност, той взел участие, повече отколкото било благоразумно, в черпнята с прекрасно уиски, което разговорливият събеседник предложил. Но той и сега настоява, че не бил пиян.
Мистър Ледбетър просто станал по-приказлив, отколкото и напълно трезво състояние, и загубил преценка за точността на умозаключенията си. След целия този разговор за добрите стари времена, отминали завинаги, той излязъл сам сред осветения от лунната светлина Хайтъргейт и тръгнал нагоре по каменистия път, където са скупчени вилите.
Бил окайвал, а и сега, като се изкачвал по потъналия в безмълвие път, той продължил да окайва съдбата си, която го била осъдила на такъв лишен от събития живот, какъвто е животът на някакъв си даскал. Какво прозаично съществуване водел той, тъй застояло, тъй безцветно! Осигурен, методичен живот, все един и същ, година след година, какъв подтик има тук за смелост? Той завистливо мислел за някогашните скитнически средновековни времена, тъй близки и тъй далечни, за рицарски походи, за шпиони, кондотиери и много рисковани начинания, които се уреждали с изваждане на сабята. И внезапно го връхлетяло съмнение, странно съмнение, което се породило от случайна мисъл за някогашните инквизиции, но независимо от това подкопало мнението, на което бил застанал онази вечер.