Бил ли той, мистър Ледбетър, наистина тъй смел, както му се струвало? Наистина ли ще бъде доволен, ако железниците, полицаите и сигурността внезапно изчезнат от Земята?
Разговорливият събеседник споменал със завист за престъплението: „Грабежът — бил казал той — е единственото истинско приключение, което е останало на Земята. Помие лете си за тази борба без чужда помощ срещу целия цивилизован свят!“ И мистър Ледбетър пригласял на неговата завист. „Те, крадците, наистина извличат удоволствие от живота! — казал мистър Ледбетър. — Те са едва ли не единствените, които са в състояние да направят това. Помислете си само как ли се чувствува човек, когато нанесе голям удар!“ И той порочно се засмял. Но сега, в своята по-искрена същност, насаме със себе си, се заел да прави сравнение между собствените си запаси от смелост и тези на обикновените престъпници. Опитал се да отхвърли досадните въпроси с безочливо твърдение. „Аз мога да направя всичко това — казал си мистър Ледбетър. — Само дето не давам път на престъпните си подтици. Моралната ми неустрашимост ме задържа.“ Ала той изпитал съмнение дори когато си казвал тези неща.
Мистър Ледбетър минал покрай самотна голяма вила. Над балкон, до който можело да се стигне, имало удобно разположен прозорец, който бил широко отворен, а вътре зеела чернота. Отначало той дори не го забелязал, но образът му останал запечатан у него и си пробил път сред мислите му. Той си представил как се изкачва на балкона, как прекрачва през прозореца и се впуска в тъмната, тайнствена вътрешност на дома. „Ехе! Няма да посмееш“ — казал духът на съмнението. „Чувството ми за отговорност пред моите ближни ми забранява“ — казало чувството за достойнство на мистър Ледбетър.
Било почти единадесет часът и малкото крайморско градче било вече затихнало. Целият свят бил задрямал под лунния светлик. Само един грейнал продълговат транспарант далече долу край пътя говорел за буден живот. Мистър Ледбетър се обърнал и се върнал бавно към вилата с отворения прозорец стоял известно време извън сградата, превърнал се в бойно поле на противоречиви намерения. „Нека подложим нещата на проверка — рекло съмнението. — За да уталожим нетърпимите съмнения, покажи, че можеш да влезеш в къщата. Извърши фиктивен грабеж. Това в никакъв случай не е престъпление.“ Много внимателно той отворил и затворил градинската порта и се вмъкнал в сянката на храстите. „Всичко това е глупост“ — обадила се предпазливостта на мистър Ледбетър. „Така и очаквах да кажеш“ — рекло съмнението. Сърцето му бързо биело, но той положително не се страхувал. Той не се страхувал. Останал в сянката доста време.
Изкачването на балкона очевидно трябвало да се извърши с внезапно втурване, защото целият бил осветен от лунния светлик и се виждал през портата от пътя. Една решетка с млади амбициозно катерещи се рози правела изкачването смешно лесно. Горе, в черната сянка на каменна саксия, човек можел да се свие и по-отблизо да огледа зеещата пролука в защитата на дома — отворения прозорец. Известно време мистър Ледбетър бил тих като нощта и тъкмо тогава коварното уиски докоснало везните. Той се хвърлил напред. Изкатерил се по решетката с бързи, конвулсивни движения, прехвърлил крака през парапета на балкона и паднал задъхан в сянката точно както го бил замислил. Треперел ужасно, въздух не му достигал и сърцето му шумно биело, но той изпитвал ликуваща радост. Готов бил да извика, за да покаже, че почти не го е страх.
Един сполучлив ред, който бил запомнил от Уилсовия1 „Мефистофел“ му дошъл на ума, докато клечал там. „Чувствувам се като котка на керемидите“ — прошепнал си той. Това ликуване от приключението било много по-приятно, отколкото очаквал. Чувствувал съжаление към всички нещастни хора, за които грабежът бил непознато преживяване. Нищо не се случило. Той бил в безопасност. И действувап по най-смел начин!
А сега към прозореца, за да осъществи грабежа напълно! Ще посмее ли да извърши това? Местоположението му над главния вход говорело, че се намира пред стълбищна площадка или коридор. Нямало огледала или други белези, че отвъд е спалня. Нямало и друг прозорец на първия етаж, който да подсказва, че там би могъл да спи някой. Известно време той се вслушвал свит под корниза, после вдигнал очи над дъската на прозореца и погледнал вътре. Отначало се стреснал: съвсем близо, на постамент стояло бронзово, жестикулиращо изваяние почти в човешки ръст. Той се свил бързо й чак след известно време надникнал отново. По-нататък имало широка площадка, която леко блещукала, завеса от някаква тъкан с мъниста, много тъмно и остро очертана на отсрещен прозорец, широка стълба, която се спускала в бездна от мрак надолу, и друга, която се изкачвала към втория етаж. Погледнал зад себе си, но нищо не нарушавало спокойствието на нощта. „Престъпление — прошепнал той. — Престъпление“ — и се прехвърлил леко и бързо над дъската на прозореца в къщата. Краката му безшумно паднали на кожена постелка. Нямало съмнение, че бил истински обирач!