Възможността му да наблюдава била ограничена от условията. Тесните пролуки между нишките на материята на волана пропущали известно количество светлина, ала не позволявали да се вижда през тях. Сенките през тази завеса, като се изключи рязко очертаните крака, били тайнствени и объркващо се смесвали с цветните шарки на кретона. Под края на волана се виждала ивица килим и като снишил внимателно око, мистър Ледбетър открил, че тази ивица се разширява, докато цялото пространство на пода влязло в зрителното поле. Килимът бил луксозен, стаята — просторна и ако се съди по колелцата и краката на мебелите — добре обзаведена.
Трудно му било да си представи как изобщо трябва да постъпи. Изглеждало, че единственото нещо, което можел да направи, е да почака, докато онзи човек си легне, и тогава, след като по всичко проличи, че е заспал дълбоко, да пропълзи до вратата, да я отключи и да хукне стремглаво към балкона. Възможно ли било да скочи от балкона? Колко опасно начинание? Като си помислил как всички шансове са против него, мистър Ледбетър се отчаял. Насмалко щял да подаде глава край краката на джентълмена, да се окашля, ако е необходимо, за да привлече вниманието му, и тогава, усмихвайки се, да се извини и да обясни злощастното си вмъкване с няколко подбрани израза. Ала срещнал трудност при подбора на тези няколко израза. „Без съмнение, сър, моето появяване е необичайно“, или „Надявам се, сър, ще простите моето донякъде подозрително появяване под вас“ — било всичко, което можал да измисли.
Сериозните последствия привлекли мислите му. Да предположим, че не му повярват, какво ще му направят? Ще зачетат ли неговата неопетнена и непорочна репутация? От гледна точка на фактите, той бил крадец, в това нямало никакво съмнение. Следвайки този ред на мислите си, той съчинявал ясно разбираемо извинение за „този грабеж от фактологическа гледна точка, който извърших“, та да го произнесе, преди да чуе присъдата на подсъдимата скамейка, когато едрият джентълмен станал и започнал да ходи из стаята. Затварял и отварял чекмеджета, а мистър Ледбетър временно се обнадеждил, че онзи се разсъблича. Но, не! Човекът седнал при бюрото и взел да пише — и после да къса книжа. Сега в ноздрите на мистър Ледбетър миризмата на горяща фина хартия се смесила с аромата на пури.
— Позата, в която бях застанал — каза мистър Ледбетър, когато ми разказваше тези неща, — беше в много отношения неразумна. Една напречна летва, поставена ниско под леглото, натискаше прекомерно главата ми и ме караше да пренасям несъразмерно голяма част от тежестта върху ръцете си. След време, струва ми се, изпитах онова, което наричат схващане на врата. Натискът на ръцете ми о грубо тъкания килим скоро стана болезнен. Коленете ми също ме боляха, тъй като панталоните ми бяха придърпани и ме стискаха. По онова време носех по-високи яки, отколкото сега — два и половина инча. И точно тогава открих нещо, което не бях забелязал преди, че ръбът на тогавашната ми яка леко протрива кожата под брадата. Ала още по-неприятно усещане ми причиняваше сърбежът по лицето, което можех да облекча единствено, като яростно правех гримаси. Опитах се да вдигна ръка, но шумоленето на ръкава ме уплаши. След време трябваше да се въздържам и от това облекчение, защото за щастие навреме открих, че като кривя лицето си, очилата ми се смъкват надолу по носа. Падането им би ме издало без съмнение и при тези условия те останаха в наклонено положение, което съвсем не беше стабилно и уравновесено. На всичко отгоре бях леко хремав и от време на време желанието да кихна или подсмръкна ми причиняваше неудобство. Независимо от крайно опасното положение, в което се намирах, скоро започнах да изпитвам досадна физическа несгода. И въпреки това ми се налагаше да стоя неподвижно.
След време, което му се сторило безкрайно, започнало да се чува някакво звънтене. Звънтенето продължило в определен ритъм: дрън, дрън, дрън — двадесет и пет подрънквания, похлопване по писалището и изсумтяване от страна на притежателя на солидните крака. На мистър Ледбетър му пробляснало, че това явление можело да е подрънкване на златни монети. Нещата продължили все тъй и събудили у него недоверчиво любопитство. Любопитството нараствало. Ако наистина случаят бил такъв, онзи изключителен човек вече бил наброил няколко стотици лири стерлинги. На края мистър Ледбетър не можал повече да се сдържи. Започнал много внимателно да прегъва ръка и да снишава глава до равнището на пода, с надежда да зърне нещо под волана. Той мръднал крак и причинил слабо изскърцване на пода. Подрънкването на часа спряло. Мистър Ледбетър се сковал. След известно време звънтенето продължило. После отново спряло и всичко се смълчало, с изключение на сърцето на мистър Ледбетър. Струвало му се, че този орган бие като барабан. Безмълвието продължило. Главата на мистър Ледбетър вече била на пода и той можел да види солидните крака чак до пищялите. Те били съвсем неподвижни. Краката се опирали на фортовете и били, както изглеждало, придръпнати назад под стола на собственика им. Всичко продължавало да бъде безмълвно и спокойно. Безумна надежда обзела мистър Ледбетър, че непознатият е получил удар и внезапно е умрял, с глава на писалището…