Безмълвието продължавало. Какво ли се било случило? Желанието да надзърне станало непреодолимо. Много внимателно мистър Ледбетър преместил ръката си напред, протегнал разузнавателен пръст и започнал да вдига волана непосредствено пред окото си. Нищо не нарушавало тишината. Сега той видял коленете на непознатия, видял задната страна на писалището и… погледнал право към дулото на тежкокалибрен револвер, насочен над писалището към главата му.
— Я излез оттам, негодник! — казал едрият джентълмен спокойно и съсредоточено. — Излизай. От тази страна и веднага. И да няма шмекерии — веднага излизай!
Мистър Ледбетър изпълзял, вероятно с известно нежелание, но без шмекерии и веднага, както му било заповядано.
— Коленичи! — заповядал едрият джентълмен. — И вдигни ръце!
Воланът се спуснал отново, този път зад мистър Ледбетър. Той нарушил досегашната си поза на четири крака и вдигнал ръце.
— Облечен като пастор — забелязал едрият джентълмен. — Проклет да съм, ако не е тъй! И при това дребничък! Нехранимайко! Какво за бога ти хрумна, та дойде тук тази нощ? Какво те прихвана, та се вмъкна под леглото ми?
Изглежда, той не очаквал отговор, а веднага направил няколко противни забележки относно външния вид на мистър Ледбетър. Не бил и кой знае колко едър човек, но за мистър Ледбетър той изглеждал як: бил здравеняк, както подсказвали краката му, чертите на широкото му белезникаво лице били дребни и деликатни и имал доста солидна челюст. А тонът на гласа му бил някак полугласно приглушен.
— Какво, за бога, те прихвана, та влезе под леглото ми?
С усилие мистър Ледбетър се усмихнал — изнурена, умилостивителна усмивка. Окашлял се.
— Аз мога да разбера… — започнал той.
— Какво! Какво, по дяволите…? Та това е сапун! Не! Негодник такъв! Не мърдай ръката си.
— Това е сапун — казал мистър Ледбетър, — от вашата мивка. Без съмнение, ако…
— Не дрънкай — казал едрият човек. — Виждам, че е сапун. Ама че невероятна работа.
— Аз бих могъл да обясня…
— Не обяснявай. Сигурно ще лъжеш, и при това няма време за обяснения. Какво щях да те питам? Аха! Имаш ли съучастници?
— За няколко минути, ако…
— Имаш ли помагачи? Проклетник! Ако вземеш пак да дрънкаш разни сапунени истории, ще стрелям. Има ли тук твои другари?
— Не — казал мистър Ледбетър.
— Предполагам, че това е лъжа — рекъл якият човек. — Но ще платиш за нея, ако излезе тъй. Защо, по дяволите, не ме повали, когато се качих горе. Тъй или иначе, сега вече няма да имаш възможност. Представи си, влязъл под леглото! Тъй или иначе, смятам, че те спипах на местопрестъплението, що се касае до тебе.
— Не виждам как бих могъл да представя алиби — отбелязал мистър Ледбетър, като се опитал чрез своите думи да покаже колко възпитан човек е. Последвала пауза. Мистър Ледбетър забелязал, че на един стол край неговия похитител имало голяма черна чанта връз купчина смачкани книжа и че по масата имало разкъсани и изгорени книжа. И пред тях били методично подредени по дължината на ръба купчини и купчини малки жълти дискчета — стотици пъти повече злато, отколкото мистър Ледбетър бил виждал през целия си живот. Светлината на две свещи и сребърни свещници се разливала по купчините. Паузата продължавала.
— Някак изморително е да държа ръцете си така — казал мистър Ледбетър с неодобрителна усмивка.
— Много добре — рекъл човекът, — но не зная какво точно да правя с тебе.
— Зная, че моето положение е подозрително.
— Господи! — рекъл пълният човек. — Подозрително! И на всичко отгоре мъкне сапун и носи ужасно тържествена свещеническа яка! Ти си един проклет крадец, и по-голям крадец от теб не е имало!
— Ако искаме да сме пределно точни… — започнал пак мистър Ледбетър, но внезапно очилата му се плъзнали и из чаткали по копчетата на жилетката му.