— Знаете ли — казал мистър Ледбетър, опитвайки се за последен път да вмъкне някоя дума, — тъкмо този въпрос…
Едрият човек му махнал да мълчи.
— Прахосвате образованието си в грабежи като крадец. Вие трябва да правите едно от следните две неща. Трябва да се занимавате или с подправяне, или със злоупотреби. Аз от своя страна се занимавам със злоупотреби. Да, аз присвоявам пари. Какво мислите може човек да прави с толкова много пари, освен да ги присвоява? Аха! Чуйте! Полунощ! Десет. Единадесет. Дванадесет. За мен има нещо много внушително в бавното отмерване на часовете. Време, пространство, какви загадки са те! Какви загадки… Време е да се движим. Станете!
И тогава вежливо, но твърдо той накарал мистър Ледбетър да метне на гърба си несесера на ремък, да нарами куфара и пресичайки задъхания му протест, да вземе туристическата чанта в свободната си ръка. Натоварен по този начин, мистър Ледбетър застрашително се помъкнал надолу по стълбата. Едрият джентълмен го последвал с връхно палто, кутията за шапки и револвера, като отправял унижаващи достойнството забележки по отношение физическата сила на мистър Ледбетър и му помагал, когато завивал по стълбите.
— Задната врата — наредил той и мистър Ледбетър се затътрал през една оранжерия, като оставил пътека от строшени саксии след себе си.
— Не обръщайте внимание на грънците — рекъл едрият човек. — Това носи сполука в начинанието. Ще чакаме тук до дванадесет и четвърт. Може да оставите тези неща. Хайде!
Мистър Ледбетър се отпуснал задъхан на куфара.
— Снощи — едва си поемал дъх той — си спях в моята стаичка и изобщо не съм сънувал, че…
— Няма нужда да се самообвинявате — казал едреят джентълмен, като погледнал спусъка на револвера си. Започнал да си тананика. Мистър Ледбетър понечил да каже нещо, но се отказал.
Тогава се чуло издрънчаването на звънец и мистър Ледбетър бил отведен до задния вход и принуден да отвори. Влязъл русокос млад човек в пътнически морски костюм. При вида на мистър Ледбетър той силно се стреснал и бързо сложил ръка зад себе си. Тогава видял едрия човек.
— Бингъм! — извикал той. — Кой е този?
— Едно малко филантропично начинание от моя страна — някакъв крадец, когото се опитвам да превъзпитам. Хванах го под леглото си ей сега преди малко. Не е опасен. Истинско страхливо магаре. Полезен ми беше да поноси някои от нещата.
Новодошлият бил склонен да недоволствува заради присъствието на мистър Ледбетър, ала едрият човек го успокоил.
— Той е съвсем сам. Никоя банда на света не би го желала. Не! Не започвайте да говорите, за бога!
Излезли в мрака на градината заедно с куфара, който още прегъвал гърба на мистър Ледбетър. Човекът в пътнически дрехи тръгнал напред с туристическата чанта и един пистолет, после вървял мистър Ледбетър, превит като Атлант. Мистър Бингъм го следвал с кутията за шапки, балтона и револвера си, както преди. Къщата била от онези, които имат градини, простиращи се до самите крайбрежни скали. При скалите имало стръмна дървена стълба, едва различима, която се спускала към палатка-съблекалня на брега. По-нататък имало изтеглена до брега лодка. Един мълчалив дребен човек с черно лице стоял край нея.
— Един миг за обяснение — казал мистър Ледбетър.
Някой го ритнал и той не се обадил повече.
Накарали го да се замъкне до лодката, като носел куфара, после го издърпали през борда, като го теглели за раменете и косите, и го наричали „негодник и крадец“ през цялата тази нощ. Но те говорели полугласно, така че за щастие широката публика не заподозряла падението му. Качили го на борда на яхта, обслужвана от странни, несимпатични ориенталци, и отчасти го хвърлили, отчасти той се свлякъл през люка в нездравословно, тъмно място, където трябвало да остане много дни — колко точно той не знае, защото загубил представа за времето, както и за много други неща, когато го хванала морската болест. Хранели го със сухари и неразбираеми думи, давали му да пие вода, смесена с нежелан от него ром. Там, където го настанили, лазели хлебарки, а нощем имало плъхове. Ориенталците изпразнили джобовете му и му взели часовника. Но след като се обърнал към мистър Бингъм, мистър Бингъм сам го присвоил. Пет-шест пъти петимата моряци-индуси, ако изобщо били индуси, и китаецът, и негърът, които съставяли екипажът, го измъквали на кърмата при Бингъм и неговия приятел, за да играе крибедж и вист на три ръце и да слуша техните истории и хвалби, като се преструвал, че те го интересуват.
После шефовете почвали да му натякват, като на човек, живял живот пълен с престъпления. Никога не приемали обяснения, като в същото време изчерпателно и ясно му обяснявали, че той е най-впиянченият крадец, когото са виждали. Те повтаряли това отново и отново. Русокосият човек бил мълчалив по природа и гневлив в играта. А мистър Бингъм, след като се успокоил след напускането на Англия, проявявал склонност към философски разсъждения. Той се разпростирал върху загадката на времето и пространството, цитирал Кант и Хегел, или поне тъй казвал. Няколко пъти мистър Ледбетър успял да се обади и да стигне до „Моето положение под вашето легло, както разбирате…“, но трябвало винаги да млъква, за да сече картите, да подава уиски или да върши други неща. След третия неуспех русокосият се отказвал да открива играта и каквото и да подхванел мистър Ледбетър, той избухвал в смях, като го тупал силно по гърба.