Рей Бредбъри
Ваканцията
Денят бе толкова свеж, колкото можеха да го направят растяща трева, носещите се в небето облачета и пеперудите. Денят бе съставен от тишините на пчела и цвете, океан и суша, а това не бяха никакви тишини, а движения, пърхане, трепет, издигане, падане, всяко от които със свое собствено време и неподражаем ритъм. Сушата бе неподвижна, но се движеше. Морето бе подвижно, но не помръдваше. Парадокс следваше парадокса, тишината се смесваше с тишина, звукът — със звук. Цветята вибрираха и пчелите падаха на отделни малки златни дъждове върху детелината. Моретата от хълмове и вода, всяко със свое собствено движение, се разделяха от железопътна линия — празна, съставена от ръжда и желязна сърцевина, по която очевидно отдавна не бе минавал влак. Продължаваше с лъкатушене на трийсет мили на север към мъглите в далечината; на трийсет мили на юг минаваше по тунели през острови от сенки на облаци, които пред очите се изместваха и променяха очертанията си по склоновете на далечните планини.
Изведнъж релсите започнаха да треперят.
Един кос усети как ритъмът се подема от мили разстояние, подобно на започващо да бие сърце.
Птицата полетя над морето.
Релсите продължиха да вибрират леко и най-сетне иззад завоя покрай брега се появи малка работна дрезина. Двуцилиндровият й мотор трещеше и ломотеше в надвисналата тишина.
Върху малката четириколесна платформа, на двустранната пейка, гледаща напред и назад и защитена с малък покрив, седяха мъж, неговата жена и седемгодишният им син. Докато дрезината минаваше един пуст участък след друг, вятърът шибаше очите и развяваше косите им. Но въпреки това и тримата гледаха само напред. Понякога надзъртаха с нетърпение на завоя, друг път в очите им се четеше огромна мъка, но винаги бяха нащрек, готови за следващата гледка.
Тъкмо стигнаха равния прав участък и двигателят внезапно изхърка и спря. В смазващата сега тишина сякаш не триенето, а спокойствието на земята, небето и морето накара колелетата да престанат да се въртят.
— Бензинът свърши.
Мъжът въздъхна, взе резервната туба от малкия сандък и започна да пълни резервоара.
Жена му и синът му седяха тихо и гледаха морето, слушаха приглушения гръм, шепота, оттеглянето на огромните гоблени от пясък, чакъл, зелени водорасли и пяна.
— Красиво е, нали? — рече жената.
— Харесва ми — съгласи се момчето.
— Така и така спряхме, защо не си направим пикник?
Мъжът насочи бинокъл към зеления полуостров пред тях.
— Става. Релсите са доста ръждясали. Нататък има прекъсване. Сигурно ще се забавим, докато не поправя аварията.
— Колкото прекъсвания, толкова пикници! — рече момчето.
Жената се опита да се усмихне на думите му, след което погледна сериозно мъжа си.
— Колко изминахме днес?
— Няма и деветдесет мили. — Мъжът продължаваше да гледа през бинокъла. — И без това не ми се иска да минаваме повече от това на ден. Бързаш ли, няма да ти остане време да гледаш. Вдругиден ще стигнем Монтерей, а на следващия ден сме в Пало Алто, ако поискате.
Жената свали голямата си сламена шапка, завързана над златистата й коса с ярка жълта панделка, и се отдалечи от дрезината; потеше се леко. Бяха пътували толкова дълго с друсащата машина, че движението сякаш бе станало част от тях. Сега се чувстваха малко странно, сякаш някой ги разплита.
— Хайде да ядем!
Момчето изтича с плетената кошница към брега.
Двамата с майка му се настаниха до разпънатата покривка, а мъжът се присъедини към тях, облечен в костюм с жилетка, вратовръзка и шапка, сякаш очакваше да срещне някого по пътя. Докато раздаваше сандвичите и вадеше туршията от бурканите, той започна да разхлабва вратовръзката и да разкопчава жилетката, като все се оглеждаше, сякаш се опасяваше да не го видят така разпасан.
— Сами ли сме, тате? — попита с пълна уста момчето.
— Да.
— И няма никого, никъде?
— Няма никого.
— Имало ли е хора преди?
— Защо питаш такива неща? Не стана толкова отдавна. Само преди няколко месеца. Ти самият си спомняш.
— Почти. А ако се опитам наистина, изобщо не мога да си спомня. — Момчето напълни шепата си с пясък и го остави да изтече между пръстите му. — А хората колкото песъчинките на плажа ли бяха? Какво се е случило с тях?
— Не знам — отвърна мъжът.
И това бе самата истина.
Бяха се събудили една сутрин и светът бе празен. Въжето за простиране на съседите все още бе покрито с бяло пране, колите блестяха пред къщите в квартала, но не се чуваше „довиждане“, градът не бръмчеше със забързания си трафик, телефоните не напомняха тревожно за себе си, не се чуваха детски викове сред слънчогледовата пустош.