Илия Волен
Ваклушка
— Да изнасям ли и фенера, като тръгнем?
— Па защо ти е! То е грейнала една месечина на двора, сякаш е денем. И така ще ги изловим.
Стрина Здравка пристъпи до кошарата и се изправи край вратника. Овцете бяха налягали вече и преживяха, пък агънцата лудуваха в сребристата пролетна нощ. Пет-шест тичаха околовръст, като весело потропваха, но когато се изкачиха на тора, за миг спряха. Предното надникна от купчината и се подвоуми. Торът се порони под крачеца му. То рипна, огъвайки се във въздуха като рибка, и припна по-нататък. Наскачаха и другите и се погнаха пак. Едно бе се покачило на майка си, ровеше с крачец по гърба й и душкаше, сякаш я пощеше. Друго пък бе се изправило въз един от диреците на сайванта и любопитно почукваше с коравото си копитце по сухото кафяво дърво.
Само едно се луташе из стадото и мушкаше налягалите овци, като търсеше да бозае. Стрина Здравка се взря, но не можа да го познае.
Както се радваше на агънцата, по едно време тя нададе ухо към сайванта и затаи дъх. В тишината пристигна до нея тежко отсечено пъшкане.
Вратницата скръцна. Овцете се размърдаха и медникът прокънтя.
Като мина еднъж-дваж из налягалата стока, стрина Здравка спря до плета, в сянка, и се наведе. Овцата, която пъшкаше така тежко и отсечено, беше Ваклушка. Тя я поразмърда, дано стане, но овцата и не погледна стопанката си и все така омърлушено стоеше, все така тежко пъшкаше. Агънцето й изскочи отнякъде и взе да се върти около нея. Ваклушка само го изгледа и пак не мръдна. Стрина Здравка се пресегна, та дигна агънцето и като го милваше, приказваше му:
— Пъструшке, Пъструшке! Чакай ма, Пъструшке! Що рипаш така? Ох, то ми не е бозало. Мама ще ми го подои! Гладничко ли ми е, а?
Тя постоя над Ваклушка с агънцето подръка и шавна, та го подои под една млечна.
Стрина Здравка раздига овцете. Агънцата се разтичаха и всяко наколеничи под майка си да бозае. Майките побутваха с муцунки рожбите си по развъртените вирнати опашки и те още по-силно ги въртяха, още по-силно смучеха.
— Ух, шанто шантава, що ми стоиш? Много имаш мляко за твойто си, ами пък и на две се разкрачила! — скара се стрина Здравка на една кротка овца и отпъди чуждото агне от вимето й.
— Ами ти ма, лудноше луда, още му не даваш, а? Млада си, та му е редът! — пристъпи тя пък към друга и я хвана да държи на агънцето. — Доде те не връзвам пет-шест зарани о плета, няма да стаяш ти човек!
Агънцето на Ваклушка беше дотичало, но стрина Здравка, като го предумваше, че му стига, нежно махаше с ръка и му не даваше да пристъпи. И още се неразправила с него, усети, че нещо я дърпа отзад. Едно агне й бозаеше сукмана. Стрина Здравка се засмя и отстрани него пък с крак.
Щом излязоха и децата, отлъчиха агънцата и се спряха при Ваклушка. Овцата беше разритала наоколо, забила глава в тора и по-тихо, но по-бързо пъшкаше.
— Па не знам барем откога е. Не питахме дяда Въля пасла ли е днес, не е ли пасла! — обади се Витан замислено и със смешно дебел глас.
— Не е пасла? Тя ако не е пасла, той да е казал човекът! — бързо и малко сопнато отвърна кака му Бойка.
— Аз си стоя до вратника и чувам, че овца пъшка, ама си мисля: а, препасла е някоя днес, горко й, затова пъшка. Кога се ослушах, кога влязох, о-о, що да видя! Ваклушка болна.
Изправиха я полека да я откарат в къщи.
Децата я крепяха и я забутаха към къщи, като се караха нещо, а стрина Здравка се изви, та затвори вратницата и както беше зяпнала, мъчеше се да й сложи желязната гривна.
Една звезда се отрони и потече като сребърна сълза по небето.
Като домъкнаха Ваклушка в къщи, тя се просна на земята. Стрина Здравка запали фенера и минаха с Бойка в килера. И след като тършува дълго из дрехите и по гредите, донесе в две бели пожълтели кърпички шапиче и чер оман. С тоя изсъхнал и почернял бурен щяха да лекуват болната. Лекът беше поставен в хляб и така й го поднасяха, но тя дърпаше глава, стискаше уста и риташе. Стрина Здравка, както беше й прихванала главата и се бореше, по едно време й се озъби:
— Я гледай, пък и не ще! Не види се докъде я докарала, ами пък и не ще, работницата! За твое добро е… Я чакай ма! Шантоше!
И в яда си я поудари.
В залисията си бяха забравили да угасят фенера, като влязоха, та светеха и лампата, и фенерът, и сега, като рече стрина Здравка да си почине, забеляза това.
— Угаси барем фенера! — сопна се тя на Бойка. — Или и двете да горят. Много има пари за едната. Цъфнали сме!
Бойка дигна фенера спроти лицето си и го духна.
Най-сетне, де с глъчка, де с борба, натикаха хляба в устата на Ваклушка. И щом я оставиха на мира, тя се укроти и не пъшкаше така тежко, както преди. На стрина Здравка й поолекна и се унесе в спомени: