— Пролетта, кога се оягни… На полето бе се оягнила и вечерта дядо Въльо, какъвто си е веселяк, набол под калпака си теменуги, кукуряци, току спря пред вратника и повика: „Здравке, вика, дай кръчмата! Ето го, нося го.“ И като го хванал за предните крачка, ми го подава. Пък то едно агне! Като мряна едро и шарено, шарено! Като детел. През есента дядо ви, бог да го прости, беше докарал един овен долу от Полето, та го пусна в овцете. Пък те, къде-къде са по-добри полендашките овце. И вълната им, и млякото им, и едри и все вакли такива. Ама само това се отне и беше като тях си… Ха-ха — тихо и замислено се засмя стрина Здравка, след като помълча малко. — Сякаш го гледам сега! Като го сложих до майка му, и то, с разкривени крачка такова, защрапука нанякъде. Тя заблея и тръгна по него. А като се наведе да го лиже, то клекна в тора и се замърси. Заваля се. И още на другата пролет беше с агне. Женско оягни. Витан знае. Оттогава той вече пое овцете да ги гледа.
Наистина, три лета ходи Витан овчар. Сутрин — кръстосал кратунка и торбичка през рамена, с кабаница на ръка, с тояга — отваряше кошарата и подкарваше стадото. Отстрани вървеше Гривчо и радостно мяташе в утрото рунтава опашка. Както всякога, Ваклушка водеше. На шията й се люлее и весело нарежда с тънък ясен глас жълтият медник. Тя не беше вече онова пъстро разгалено агне с червен конец около гушката, а едра белоруна дзвизка с две черни лъскави петна около очите; тъмните пояси по нея бяха изчезнали. През деня Витан сваляше овцете в долищата на ладовина и зелена цяла трева, а привечер, като омекнеше слънцето, ги изкарваше по ливадите и ги увираше между кукурузите. Ако наоколо му биваше пусто, помамваше Ваклушка, затикаше звънеца с шума и я откарваше навътре в кукуруза, да яде боб листак и кощрява. Когато вече се улисваше и забравяше за нея, дочуваше тихо шумолене. Той трепваше и плахо впиваше поглед в кукуруза. На края на кукуруза заставаше Ваклушка, кръстата от ядене, спираше за миг кротките си умни очи на него, сякаш му благодареше, и мълком пристъпваше, та се намесваше в стадото. Витан оттикваше звънеца; над утихналите ливади отново се разливаше бистрият му засмян звън и едрите гъсти гори наоколо отново се огласяха и оживяваха.
Колкото пъти през деня бъркаше в торбичката си да си отчопли хляб, Ваклушка се отделяше от стадото и с вирната глава, със ситни тропливи стъпки се отправяше към него. Той й поднасяше къшей и тя го ядеше из шъпата му, като мяташе глава. И когато вече я отбутваше с ръка, закрепваше се да пасе някъде близо около него. Вечер пък й изсипваше трохите на тревата.
Като се мръкнеше и подкарваше ситото стадо надолу по дълбокия път, всичките овци се разиграваха; Ваклушка рипваше само веднъж-дваж и мъдро тръгваше посред пътя, сякаш разбираше, че не й прилича със звънеца на шията да се мята от слог на слог.
Реката светлееше долу и се виеше около селото, къщурките свежо се белееха по нанагорнището из зеления овощак, а над тях се издигаше син, вечерен дим.
Когато се ожънеше и станеше широко, Витан и дядо Въльо намесваха овцете и ги пасяха нощем на месечина. Стадото се разпръскваше из тъмните топли стърнища и се закрепваше. Широкото лятно небе грее от звезди, Балканът се е дръпнал на юг и се снишил, сякаш се прибрал да спи, надолу по мътната безкрайна равнина като петна се чернеят горите, а тънка, бяла мъгла е прикъткала за сън под крилата си умореното село. Дядо Въльо няма-няма, па ще се изстъпи и ще извика из цяло гърло и колкото му глас държи:
— А-а̀ааа!
Дебелият му дрезгав глас ще се разнесе надалеч и нашироко из тихата топла нощ и в тоя си час като ехо ще му отвърне от друг връх някой овчар:
— А-а̀аааа!
Така се разсънят овчарите. Но Витан не можеше да издържа, та често, както лежеше по гръб в някоя бразда и разговаряше със звездите, се унасяше в дрямка. Когато Ваклушка го сгаждаше заспал, спираше се над него, започваше да го лиже по лицето и той се будеше.
Бялата кръгла месечина се издигаше високо, падаше роса, а овцете започваха да прилягват. Дядо Въльо изсвирваше силно, проточено с уста и повеждаше стадото към кошарите.
През топлите дни Витан често прекарваше овцете през реката да се изкъпят и тогава Ваклушка ставаше бяла като сняг. Той толкова й се радваше, че щом стадото вземеше из горските пущинаци, все по нея вървеше и я вардеше да не оставя вълната си по трънака. Есен, когато овчето мляко става толкова гъсто, че се влачи, тя сама пълнеше една паница и даваше да я доят, докато се застудеше.
И другите овце от тая порода бяха добри, но нейната вълна и нейното мляко нямаха…
Витан излизаше все по̀ на плитко из спомените си и вече дочуваше, че майка му и сестра му говорят нещо, но какво говореха — не разбираше. Едва когато чу името си няколко пъти наред, се сепна.