— Какво си се заплеснал така! — сгълча го майка му. — Не видиш ли я, че ще умре пущинята! От мойта глава да опустее, от друга не! Че останах аз да се разправям с тях. Я чакай ма, работнице! Та пък и не щеш!
И тя се мъчеше да налее в устата й чорба от скълцан чеснов лук.
— Ами… да ида да повикам дяда Въля. Той, човекът, все ще знае — страхливо промъмра Витан.
Бойка беше спряла на него злоради очи:
— Ще идеш! Ще будим хората! Не пристъпи да ни помогне, ами все ще приказва, каквото не влазя в пътя!
— Е, пък!… Ти ли ще ми заповядваш какво да приказвам!
— Пак ли почнахте? Яжте се, яжте се! Да легна, та и мене изяжте! — тихо и отчаяно уговаряше стрина Здравка децата си, но след това изведнъж избухна: — Като сте се закарали от отзаран, аз видях, че не е на добро! Нещо ще дойде до клетата ми глава. И ето я, ще умре пущинята! Така се ядехте, когато да ни остави баща ви!
И като помълча, тя добави по-меко и замислено:
— Ама и вие не сте криви. То Нещо ви кара.
Повече от чорбата стрина Здравка разля по сукмана си и по земята, но можа да налее малко и в устата на болната. Муцунката на овцата цяла беше измокрена, а една бистра капка бе спряла на черните влакънца, сякаш бе се отърколила от очите й. Стрина Здравка се наведе, та я изтри:
— Какъв огън излиза от устата й. Дали й е лесно и на нея, или й не е лесно! Боже, как не бе ти мило? Най-добрата ни овца! Вълната й беше тънка като свила и мека, мека, като душа мека! — И като почака да попие влагата на очите й, тя добави: — Каквото ще сме сухотни това лято, тя щеше да ни пооблажва кога-годе с млечице, пък сега…
— Ще ни останат само тринайсет — обади се Бойка.
Стрина Здравка я погледна, след това попремига към тавана, като пресмяташе нещо наум, и когато отново свали поглед, очите й бяха оживени от някаква радост:
— Ще останат да даваме на дяда Въля триста и деведесе. Толкова ли са, Бойке?
— Толкова. Без трийсе, толкова.
— Гергьовден иде. Отде ще му се съберат пари, не знам. Ледена съм.
Ваклушка беше сложила глава на земята и така тежко пъшкаше, че едрата вълна по нея се делеше; очите й бяха широко разтворени, замъглени и червени от отраженията на огъня; из устата й течаха лиги.
Отвън сливата дращеше по здрачения прозорец, като някакъв тъмен дух, който напира да влезе.
Стрина Здравка седя с децата, седя, па ги ували сън, та духна лампата и си легнаха. Друг път, като угаснеше лампата, и един щурец се обаждаше от стената. Но тая нощ щурецът не посмя да запее.
На заранта намериха Ваклушка просната на земята и подута, а пред устата й стояха сдъвкани късчета хляб и люспи от чеснов лук. Стрина Здравка я побутна оттук, побутна я оттам, но овцата бе се вдървила вече. Витан се обади да я не скубят, ами да я заровят в градината така, както си е с вълната.
— Луд ли си! — учуди се майка му. — Че как ще кайди-сам да заровя тая хубава вълна в земята? То ме не е грях.
Но нито Витан искаше, нито пък на стрина Здравка й даваше сърце да посегне да скубе Ваклушка. Бойка, като по-якосърца, повика на помощ две-три съседски деца и я отвлякоха зад къщи.
Стрина Здравка и Витан бяха прикарали колата до кошарата и товареха през плета тор, да го изкарат на по-гладните ниви.
Едно шарено агънце тичаше из стадото, спираше се ту пред една, ту пред друга овца и жално блееше.