— Все още давам показания, така че не мога да коментирам — измъкна се Медсън и се втурна към безопасността на Тилмъновия кабинет. Въпреки това репортерите продължаваха да го замерват с въпроси, а фотографите да го снимат. Когато мина край източното стълбище, където кучката щеше да проведе своята пресконференция, видя, че операторите вече бяха заели местата си, а репортерите стояха в полукръг под стойките на микрофоните. Да се надяваме, че след час изпълнителят ще елиминира малката кучка, а сградата ще гъмжи от полиция. И той ще може да забрави обещания му от Макийн тормоз следобеда. Медсън мина бързо край стълбището.
Едва когато наближи кабинета на Тилмън, се сети за Синди. Нейното спешно съобщение, че трябва да се видят, нещо свързано с Лорън… Нямаше нужда от тия простотии точно сега, но щом ставаше дума за Лорън, трябваше да се срещне с нея. Отвори вратата на Тилмъновия кабинет и ето ти я Синди, застанала в ъгъла, привлекателна жена на петдесет и няколко. Тя се обърна от прозореца, когато чу вратата да се отваря.
Проклет да съм! Искаше да изглежда строг и ядосан, защото наистина беше, но не можа да отблъсне спомена за усещането на кожата и устните й. Онези мудни следобеди между лекциите в медицинското училище. Тя, седнала с възглавница зад гърба в леглото, след като са се любили. Парфюмът й, който изпълва въздуха в апартамента му. А сега беше застанала, сякаш позираше, с единия крак малко изнесен пред другия, както помнеше, че прави. Медсън се почувства като басейн, пълен с разтопено масло. Как може една жена да въздейства така на мъжа? И то след толкова години? Колко пъти се беше питал къде ли е тя и какво ли прави? А когато след години бе научил, че Рей, нейният съпруг, е звезда в „Ню Йорк Джайънтс“, зарови спомените.
— Синди — поздрави я той.
Тя не отговори. Май малко прекалява с използването на момента, помисли си той.
— Гроувър. — Тя се спря за малко пред едно от креслата, после седна и дръпна полата си надолу, защото се беше вдигнала леко. — Трябва да поговорим — Погледът й го фокусираше.
— Така ми съобщиха. — Искаше да й каже, че изглежда добре, да я попита как е, но му се стори някак си неуместно. Тя беше настоявала да се видят спешно и той се бе съгласил. Това беше нейният дневен ред и той бе достатъчно любезен, за да й осигури пространството, от което се нуждае. Отиде до бюрото на Тилмън и седна там.
— Става дума за моята дъщеря Дениъл Джексън. По съпруг Норт. Мисля, че ти я познаваш като Дени Норт.
Медсън затвори очи в агония. Когато ги отвори отново, видя, че Синди е седнала още по-изправена, което той изтълкува като предизвикателство или като израз на гордост. Ръцете му се разтрепериха. Мамка му! Кучката, която от дни преследваше, била дъщеря на Синди!
— Чувал съм името й. Направи документален филм за фармацевтичната индустрия. Спечели награда.
Очите й бяха непреклонни.
— От това, което Дени ми каза, ти не само си чул името й.
Трябваше да отдаде дължимото на Синди — присъствието й беше внушително.
— Какво значи това? — попита той, отбивайки атаката.
— Мисля, че знаеш.
Медсън вдигна рамене.
— Синди, мина много време. Каза, че било спешно. Какво си намислила?
— Дени смята, че ти си зад всичко, което й се случва, след като твой служител е бил убит пред очите й в нейния офис в петък. — Медсън почувства, че главата го засърбя страшно, сякаш бръмбари лазеха под кожата му. Синди се изправи, застана пред бюрото, опирайки длани на плота, и се наведе към него. Той си спомни: винаги беше имала склонност към драматизирането. — Какво знаеш за това? — попита тя.
Медсън се изправи и така се извиси над нея.
— Този разговор няма да доведе доникъде. След час трябва да продължа да давам показания пред комитета на сенатор Макийн. Уверен съм, че си загрижена за дъщеря си, но аз нямам нищо общо с това.