— Е, и? Та ти си рок звезда и можеш да надговориш и омотаеш всекиго от онези типове. Мисли за това като възможност за реклама в най-гледаното време.
Медсън кимна. Ако Стайлс знаеше… Но не можеше да сподели това с него. Той стисна ръце под плота на масата.
Половин час след започване на брифинга за неговия сценарий, по време на видеоконференцията за печалбите, му се обади Екзейвиър. Когато чу личния си телефон да звъни, той помоли да бъде извинен за няколко минути и влезе в кабинета си.
— Нашият човек е успял.
Медсън издиша.
— Обаче не знаем дали първо не й е предал нещо.
— На момичето? — Малката шибана самодоволна природозащитничка.
— Да.
— А вторият екип?
— Разговаряли са с нея, но са били прекъснати от идването на полицията.
— Последващи действия?
— Нашият човек ще се заеме пряко с момичето.
Медсън замълча.
— Нещо друго?
— Не.
На Медсън му се дощя да беше организирал това сам, за да не трябва да слуша от друг за станалото и да тълкува всяка дума. Обаче Екзейвиър му осигуряваше допълнителна възможност да отрича, ако случайно се стигне дотам. Въпреки всичко, ако информацията му беше точна, това беше ситуация, която си заслужаваше риска лично да участва. Не можеше да има по-големи проблеми от сега.
Следващите три часа на Дени бяха изядени от цивилните детективи. Поне й позволиха първо да отиде да се измие. Когато се върна, трябваше да ги помоли да отворят един от прозорците — от миризмата на кръв и другата, която те наричаха кордит, й се повдигаше. Даде им описание на убиеца: сини очи, белези от акне, руса къдрава коса, причините: как беше преследвала Магуайър за интервю и как той организирал тази среща. Задаваха й въпроси, подобни на онези, задавани от агентите на ФБР, но не толкова предизвикателно. Към края на разпита Нолън, който беше шефът, я попита дали някога е виждала цивилните, които първи бяха дошли на местопрестъплението. Тя забеляза, че той не ги нарече агенти.
— Имате предвид хората от ФБР?
Нолън не отговори. Дени се запита дали да му каже за флашката. Най-накрая той каза:
— Сега ги проверяваме.
Когато чу това, тя стигна до извода, че не иска да му казва за флашката в джоба си. Вместо това заяви, че се прибира у дома веднага щом свършат с нея. Днес нямаше да може да свърши никаква работа. Нолън отговори, че искат да видят имейлите, които си беше разменяла с Магуайър от нейния лаптоп, както и служебния й компютър. Щяха да пратят някого в апартамента й да го вземе. Тя им даде адреса.
Дени стигна до сградата на 88-а улица между „Бродуей“ и „Амстердам“, в която беше нейният апартамент. Беше мърляво място с тесни коридори, пожълтяла боя и стоватови крушки. Независимо че беше добре за безопасността, тя мразеше стерилния им блясък. В сградата винаги имаше нещо, което се нуждае от ремонт. Коридорите бяха постоянно прашни. Госпожа Дженкинс, хазяйката, не връщаше телефонните обаждания по-рано от една седмица. Дени беше започнала да мете и мие коридора на техния етаж, защото не искаше Гейб да си мисли, че живее в пълна дупка. Щеше й се да може да направи нещо повече за него. Джеймс беше предложил, но не това беше отговорът.
Погледна часовника. 12:30. Имаше предостатъчно време да вземе гореща вана, преди Франческа да вземе сина й от училище и да го доведе. След това си спомни за прослушването на Гейб днес следобед за някаква реклама. Значи докъм шест нямаше да се прибере. Изпита усещане за клаустрофобия и отвори един от прозорците. Седна, опипвайки флашката в джоба на сакото си. Нямаше търпение да види какво има в нея.
Някой звънна отдолу. Звукът я накара да подскочи. Погледна инстинктивно в кухненския бокс, където на плота стоеше лютивият спрей. Този пръскаше на около седем метра. Майка й я беше осведомила за това, когато й го подари за новото жилище в Ню Йорк.
Дени отиде при домофона. Охранителната камера показваше полицай, застанал пред входната врата.
— Полиция.
Тя натисна бутона за отключване на вратата.
Старк с униформа на нюйоркски полицай отвори вратата. Преди няколко минути беше видял момичето да влиза тук и сега искаше да свърши по-бързо работата. Огледа улицата, преди да влезе, и видя една патрулка да пълзи по платното, сякаш шофьорът търсеше адрес.
Дени седна да изчака идването на полицая. В това време някой натисна отново външния звънец. Тя погледна на улицата и видя, че ченгето още стои там. Какво му става на този човек? Отново натисна бутона за отключване на вратата.