Борис Акунин
Вале пика
Специални поръчения — 1
„Вале пика“ се самозабравя
Толкова нещастен човек като Анисий Тюлпанов нямаше по целия свят. Е, освен, да речем, нейде в черна Африка или примерно в Патагония, но по-наблизо — едва ли. Преценете сами. Първо на първо, що за име — Анисий? Знаете ли някой благородник, някой камерюнкер или поне началник-канцелария да се казва Анисий? Не ви ли замирисва на кандило и аналой?
Ами фамилното? Смешно донемайкъде. Калпавото семейно име бе останало от прадядо му, селския дякон. Когато Анисиевият родоначалник учел в семинарията, отецът ректор решил да смени неблагозвучните имена на бъдещите църковни служители с богоугодни. За по-лесно и удобно едната година именувал семинаристите според църковните празници, другата — на плодове, та на потомъка му се паднала година на цветята: кой станал Зюмбюлов, кой Балсаминов, кой Лютичев. Прадядото не завършил семинарията, но оставил глупашкото име за поколенията. Пак добре, че го нарекли Тюлпанов1, а не някакъв си Глухарчев.
Хайде, името как да е. Ами това външност ли е? Първо на първо ушите: щръкнали като дръжки на цукало. Позатиснеш ги с фуражката — те се инатят, напират да изскочат навън и стърчат, сякаш я подпират. Много жилави.
Преди Анисий се въртеше пред огледалото с часове. Насам се обърне, натам се завърти, пусне дългите си, нарочно оставени да израснат коси да падат отсам, и оттам, белким ги скрие, и уж май го догаждаше. Поне до време. Но като наизскачаха ония ми ти пъпки по цялото му лице (трета година вече), Тюлпанов скри огледалото на тавана, защото не можеше повече да гледа ужасната си физиономия. Анисий ставаше за работа в тъмни зори, зимно време, кажи го, по нощите. Че никак не беше наблизо. Къщицата от татко му, дякона, се намираше в градините на Покровския манастир, до Спаската застава. И да вървеше бързо по улица „Пустая“, през „Таганка“, покрай зловещата Хитровка, за да стигне до службата си в Жандармерийското управление, Анисий имаше цял час път. Ако ли пък беше като днес — да свие студ, да се заледи, с износените обуща и дрипавия шинел съвсем го закъсваше. Затрака със зъби, помене доброто старо време, безгрижното детство, че и мама, лека й пръст.
Лани, когато Анисий почна като детектив, беше къде по-сносно. Заплатата — осемнайсет рубли, плюс за извънредни, за нощни, че и за пътни понякога. Случвало се е да се съберат до трийсет и пет на месец. Но клетият Тюлпанов не успя да се задържи на добрата и доходна работа.
Лично подполковник Сверчински го сметна за безперспективен агент и направо за некадърник. Първо го спипаха, че е напуснал наблюдателния си пост (как да не го напусне и да не прескочи до дома, като сестра му Соня от сутринта не беше яла?). После стана лошо — Анисий изтърва една опасна революционерка. По време на операцията за превземане на конспиративната квартира той остана да варди в двора, до задния вход. За всеки случай, да не би да стане беля, понеже Тюлпанов беше още твърде млад, не го включиха в самото задържане. И не щеш ли, арестуващите — опитни вълкодави и майстори в занаята — изпуснаха студентката. Гледа Анисий — госпожицата с очилцата тича право към него, лицето й уплашено, отчаяно. Извика й „Стой!“, ама не посегна да я хване — такива тънки й бяха ръчиците. Остана като истукан да гледа подире й. Дори не наду свирката.
Искаха изобщо да го махнат от службата за тази въпиюща грешка, но началството се смили над сирака и го понижи до куриер. Сега за човек образован, завършил пети клас, Анисий заемаше дребна, дори срамна длъжност. И най-вече съвсем безнадеждна. Цял живот щеше да търчи като най-жалко копойче, няма да се издигне до приличен чин.
Всекиму е криво да пропадне на двайсет години, но хайде, честолюбието как да е. А я опитайте с дванайсет рубли и петдесет да вържете двата края. Да е сам, все някак ще се оправи, но как да обясни на Соня, че братчето й не извадило късмет с кариерата? Тя има нужда и от масълце, и от изварка, че и с бонбонче да се поглези. Пък цепениците за огрев днес са по три рубли връзката. Ако че е идиотка — стане ли й студено, мучи, плаче.
Преди да хукне за работа, Анисий успя да преоблече сестра си, че се беше подмокрила. Тя отлепи малките си, свински очички, усмихна се сънено и продума: „Нисий, Нисий.“
— Стой кротко, глупаче, кротувай — уж строго й нареди Анисий, докато преобръщаше тежкото й, горещо от съня тяло. После остави на масата уговорените десет копейки за комшийката Сичиха, която наглеждаше безмозъчната. Сдъвка набързо баятия кравай, пийна няколко глътки студено мляко и хайде навън — в мрака и виелицата. Докато ситнеше през заснежения пущинак към „Таганка“ и току се подхлъзваше, Тюлпанов ужасно се самосъжаляваше. Не стига, че е сиромах, грозник и некадърник, ами и тая Соня за цял живот на главата му. Отписана работа, никога няма да има ни жена, ни деца, ни свиден дом. Пред черквата „Вси скърбящи“ по навик спря да се прекръсти срещу кандилото под иконата на Божията майка. От малък обичаше тази икона: тя висеше не на топло и на сухо, ами направо на стената, срещу всички хали, само дето бе скътана от дъждовете и снеговете под тясна козирка с дървен кръст отгоре. Пламъчето й малко, неугасимо, грее под стъкленото похлупаче и се вижда отдалеч. Толкова е хубаво, особено като го гледаш сред мрака, студа и вятъра. Но какво е това, дето белее върху кръста?