Но снощи и Мими също се налудя и капна. Ей я как спи — с топ да гръмнеш, няма да чуе. Пухкавите й устенца — полуотворени, двете ръчички както винаги — под бузата, гъстите златисти къдрици — разпилени по възглавницата. Когато решиха да пътешестват заедно, Момус й беше казал: „Какъвто е човек, моето момиче, такъв е и животът му. Ако човек е жесток, и животът му е жесток. Ако е плах — животът му е страшен. Ако е кисел, живее тъжно. А аз съм човек весел, животът ми е весел, и твоят ще е същият.“
И Мими се вписа във веселия живот така, сякаш бе създаден само за нея. Макар че май на своите двайсет и две години бе вкусила доста горчилка. Впрочем Момус не я разпитваше — не му беше работа. Ако иска, ще му каже. Само че момичето не беше от тия, то бързо забравяше лошото, камо ли да се жалва.
Откри я миналата пролет в Кишинев, където Мими се подвизаваше като етиопска танцьорка в едно вариете и беше безумно популярна сред местните бонвивани. С потъмнена кожа, с боядисана и навита коса, тя подскачаше по сцената, облечена само в цветни гирлянди, и с гривни на ръцете и краката. Кишиневци я смятаха за съвсем истинска негърка. Тоест, отначало се бяха усъмнили, но един отбил се тук неаполитански търговец, който бил ходил в Абисиния, ги увери, че мамзел Земчандра наистина говори етиопски, тъй че всички подозрения отпаднаха.
Отначало тъкмо тази подробност възхити Момус, който ценеше в мистификациите съчетанието от нахалство и прецизност. Със сините си като камбанки очи, с макар и черната си, но абсолютно славянска муцунка, да се прави на етиопка — не всеки е способен на подобна дързост. Че и етиопски научила!
После, като се сприятелиха, Мими му разправи как е станало. Живеела в Питер и след като оперетата фалирала, тя останала на сухо, затова се хванала гувернантка на две близначета — децата на абисинския посланик. Етиопският княз, по тяхному — рас, не можел да се нарадва на късмета си: добросърдечна и весела, госпожицата била доволна от скромното си възнаграждение, а децата я обожавали — все си шушукали нещо с нея, все имали някакви тайни и станали кротки като агънца. Веднъж, заедно с министър Мордер, расът се разхожда из Лятната градина и двамата обсъждат влошените италианско-абисински отношения. Не щеш ли, гледа — навалица. Приближава се той и о, абисински божества! Гувернантката свири на хармоника, а синът и дъщеря му пеят и танцуват. Публиката зяпа арапчетата, ръкопляска и хвърля пари в навитата от пешкир чалма. И то щедро, от сърце.
С други думи, Мими трябвало моментално да се изнесе от северната столица. Без багаж и без документи. Няма страшно, въздишаше тя, само ми е жал за арапчетата. Клетите Мариамка и Асефчо сега сигурно умират от скука. „Затова пък на мен не ми е скучно с теб“ — помисли си Момус, загледал с влюбени очи подалото се изпод одеялото рамо с трите симпатични бенчици, наредени в правилен триъгълник.
Той подложи ръце под главата си и огледа стаята, в която, прикривайки следите, се бяха настанили снощи. Шик апартамент: с будоар, гостна и кабинет. Позлатените орнаменти обаче са множко, простеят. В „Лоскутная“ апартаментите са по-изискани, но оттам трябваше да се изнесат, разбира се, съвсем официално, след като щедро раздадоха бакшиши и позираха пред рисувача от „Московски наблюдател“. Нищо не пречи да го изтипосат върху корицата на почтеното илюстровано списание като „негово височество“ — току-виж, свършило работа.
Момус разсеяно погледна удобно настанилото се под балдахина позлатено бузесто амурче. Гипсовият пакостник бе насочил стрелата си право към челото на госта. Всъщност самата стрела не се виждаше, защото върху нея бяха увиснали Мимините дантелени кюлотки в цвят „пламтящо сърце“. Как ли се бяха озовали там? И откъде се бяха взели? Нали Мими се правеше на Ева? Загадка.
Умопомрачителните гащи някак го заинтригуваха. Под тях сигурно имаше стрела — какво друго, то е ясно. Ами ако не е стрела? Ако купидончето е направило с пълните си пръстчета неприличен жест и ги е прикрило под яркия парцал, уж че отдолу е стрела?
Тъй, тъй, тук се очертава нещо.
Забравил за болката в слепоочието, Момус седна в леглото и продължи да гледа гащите.
Човек си мисли, че отдолу е стрела, защото на амурчето по служба и звание му се полага стрела, обаче ако отдолу не е стрела, ами неприличен жест?
— Хайде, момиче, събуждай се! — той плесна спящата си приятелка по розовото рамо. — Бързо! Хартия, молив! Трябва да измислим една обява за вестника!
Вместо да отговори, Мими се зави презглава. А Момус скочи от леглото, настъпи нещо грапаво и студено и изрева от ужас — върху килима, навит като градински маркуч, дремеше снощният питон, едемският изкусител.