От напрежение Анисий изведнъж се изпоти и каза колебливо:
— Ваше високоблагородие, тия телеграми може да ги изпрати всеки.
— Точно така мисля и аз — кимна надворният съветник и на Тюлпанов веднага му олекна на сърцето. — Достатъчно е човек да знае имената на петербургските кореспонденти, а телеграмата може да бъде изпратена откъдето и от когото и да било… А, да, между другото. Не ме наричайте „високоблагородие“, да не сме в армията. Достатъчно е Ераст Петрович или просто „шефе“, по-кратко е и по-лесно. — Фандорин тъжно се усмихна на нещо и продължи с „прегледа“. — И така. Някоя хитра личност, след като само е установила имената на неколцина кореспонденти (за което стига човек да прелисти вестниците), изпраща до редакциите телеграма за пристигането на германския фюрст и нататък всичко се нарежда от само себе си. Репортерите посрещат „негово височество“ на гарата, „Руска мисъл“ публикува разговора, в който почетният гост изказва твърде смели съждения по Балканския въпрос, категорично се дистанцира от политическия курс на Бисмарк — и край, Москва е покорена, нашите патриоти приемат херцога с отворени обятия. Ах, тази преса! Колко малко се осъзнава у нас истинската й сила… Е, Тюлпанов, сега да минем към изводите.
Надворният съветник, тоест „шефът“ млъкна за малко и Анисий се уплаши, че ще трябва да прави изводите сам. В главата на клетия куриер цареше пълна мъгла. Господин Фандорин обаче се справи и без неговото съдействие. Енергично обиколи кабинета, ритмично потрака с броеницата, после скръсти ръце зад гърба си.
— Кой членува в бандата „Вале пика“ не се знае. Членовете са поне трима: „Шпейер“, „нотариусът“ и „херцогът“. Това първо. Изключително нахални, много изобретателни, невероятно самоуверени. Това в-второ. Никакви следи. Това трето… — Ераст Петрович направи кратка пауза, а после тихо, дори много предпазливо завърши: — но има неща, за които можем да се хванем, и това е четвъртото.
— Нима? — сепна се посърналият Анисий, който очакваше съвсем различен финал в смисъл: безнадеждна работа, така че, Тюлпанов, я се връщай в куриерската си служба.
— Мисля, че да. „Валетата“ са н-напълно сигурни, че ще останат безнаказани, а това значи, че най-вероятно ще искат да сторят още някоя пакост. Това първо. Защото и преди историята с лорд Питсбрук са успели да извъртят две успешни, извънредно дръзки афери. И двата пъти са направили голям удар, и двата пъти безочливо са оставили „визитката си“, а дори не са и помислили да напуснат Москва с невероятните си трофеи. Сега… желаете ли пура?
Надворният съветник щракна капачето на абаносовата кутийка върху масата.
Макар да не пушеше, за да икономисва, Анисий не се удържа и взе една — подредените шоколадови пурички с червено-златни етикетчета изглеждаха прекалено апетитно. Докато палеше, примлясна досущ като Ераст Петрович и се приготви да изпита райско блаженство, достъпно само за богатите господа. Такива пури беше виждал на „Кузнецки“, на витрината на колониала на Сичов — по рубла и половина парчето.
— Следваща точка — продължи Фандорин. — „Валетата“ се повтарят в своите методи. Това второ. И в случая с „херцога“, и в епизода с „нотариуса“ те използват хорското доверие към печатното слово. Хайде, лордът как да е. Те, англичаните, са с-свикнали да вярват на всичко, което п-публикува техният „Таймс“. Но нашите московски вестници? Сами са известили столичаните за идването на „негово височество“, сами са вдигнали шумотевица и са баламосали целия град… Тюлпанов, димът от пурата не се гълта!
Късно. В радостно очакване, Анисий с пълни гърди пое тръпчивия, пощипващ небцето му дим. Светлината помръкна, отвътре сякаш го остърга шкурка, клетият Тюлпанов се преви одве, закашля се, задави се и усети, че ей сега ще умре. Фандорин съживи помощника си (с вода от гарафата и енергично потупване по мършавия гръб) и направи краткия извод: