Не му се разказваха подробности за електрическия доктор. Анисий подхвана, но се смути и замълча. В името на дълга трябваше да се подложи на срамна и твърде болезнена процедура, след която в слабините и досега сякаш го боцкаха игли.
— Тоя Страус е отвратителен — наковлади го Анисий. — Много е съмнителен. Задава разни гадни въпроси — и отмъстително довърши: — Ей с такива трябва да се занимае полицията.
Ераст Петрович беше деликатен човек, не го разпита за подробности, ами каза със сериозен тон:
— Похвално е, че решихте да се подложите на електрическата процедура, още повече че във вашия случай едва ли са възможни „последици от младежки пороци“. Саможертвата в името на работата заслужава да бъде всячески поощрена, но щеше да е напълно достатъчно да се ограничите с няколко въпроса. Например колко взема този лечител на сеанс.
— Пет рубли. Ето, имам и квитанция — Анисий бръкна в джоба си, където държеше всички отчетни пари.
— Няма нужда — махна с ръка надворният съветник. — „Валетата пика“ едва ли биха си цапали ръцете за пет рубли.
Анисий посърна. Проклетите игли така пареха тялото му, измъчено от тока, че той чак взе да се върти на стола, и за да може по-скоро да ликвидира неблагоприятното впечатление от собствената си глупост, започна да разказва за моменталната благотворителна лотария.
— Сериозно учреждение. Същинска Европа. Наели са мецанина в сградата на Попечителския съвет по грижи за сираците. Опашката се вие по цялото стълбище, хората са от различни звания и съсловия, има и доста благородници. Ераст Петрович, аз чаках четирийсет минути да ми дойде ред до гишето. Колко отзивчиви са все пак хората в Русия, когато става дума за благотворителност.
Фандорин неопределено мръдна самурена вежда.
— Та според вас всичко е чисто, така ли? И не намирисва на м-мошеничество?
— Не, моля ви се! На вратата пази стражар със сабя на колана. Всекиму козирува, демонстрира уважение. Вътре като влезеш, има гише, а зад него една много скромна, мила госпожица с пенсне, цялата в черно, с бяла касинка и с кръстче на гърдите. Сигурно е монахиня, послушница или просто доброволка, можеш ли им разбра на чужденците. Плащаш й и тя ти предлага да завъртиш барабана. Говори руски чисто, със съвсем лек акцент. Сам въртиш, сам вадиш билета — всичко е честно. Барабанът е стъклен, вътре са сгънати картончета: сините са по 25 рубли, а розовите — по 50, за тия, дето искат да дарят повече. Но аз докато бях там, никой не си взе розов. Отваряш билета веднага, пред всички. Ако нямаш късмет, пише: „Да ви пази Бог“. Това е. — Анисий показа красивото синьо картонче с готически букви. — А който спечели, влиза зад гишето. Там има маса и до нея седи председателят на лотарията, много представителен възрастен господин, свещеник. Той заверява печалбите. На който не му е провървяло, госпожицата му благодари и му закача на гърдите хубава хартиена розичка за проявеното милосърдие.
Анисий извади от джоба си грижливо скътаната розичка. Мислеше да я отнесе на Соня да й се порадва. Ераст Петрович огледа цветето и дори го помириса.
— Мирише на „Пармска теменуга“ — отбеляза той. — С-скъп парфюм. Значи, казвате, скромна госпожица?
— Много приятна — потвърди Тюлпанов. — И толкова свенливо се усмихва.
— Тъй, тъй. И какво, на някого нещо падна ли му се?
— Ами да! — оживи се Анисий. — Още докато стоях на опашка на стълбището, се появи един късметлия господин, приличаше на професор. Целият пламнал, размахва документа с печатите — спечелил имение в Бохемия. Пет хиляди декара! Разправяха, че сутринта една чиновничка изтеглила жилищна сграда в самия Париж. На шест етажа! Какъв късмет! Било й прилошало и я свестили с амоняк. А след оня професор, на когото се падна имението, мнозина почнаха да си купуват по два, че и по три билета. За такива печалби на човек не му се свидят двайсет и пет рубли повече! Ех, защо нямах свои пари, че и на мен да ми излезе късметът — Анисий мечтателно присви очи и загледа тавана, представяйки си как отваря картончето и вътре… Какво например? Ами, да речем, някое шато на брега на Женевското езеро (той беше виждал прочутото езеро на картинка — Боже, каква красота).