— Шест етажа? — ненадейно попита надворният съветник. — В Париж, така ли? А имението в Б-Бохемия? Тъй, тъй. Знаете ли, Тюлпанов, я да идем да поиграем на тая ваша лотария. Имаме ли време?
На ти хладнокръвен човек, на ти извисен дух. А разправяше, че не познавал хазартното чувство.
За малко да закъснеят. Опашката на стълбището не беше намаляла, лотарията работеше до пет и половина, а пет вече минаваше. Публиката се изнервяше.
Фандорин бавно се качи по стъпалата и пред вратата учтиво каза:
— Моля ви, господа, само да п-попитам.
И представяте ли си? Безропотно го пуснаха да влезе. Мене сигур щяха да ме изпъдят — почтително си помисли Анисий, — но щом е за него, и през ум не им минава.
Пазещият на входа стражар, стегнат юначага със засукани мустаци, козирува, вдигнал ръка до сивия астраганен калпак. Ераст Петрович мина през просторното помещение, преградено на две от гишето. Анисий бе успял да огледа вътрешността още предишния път, затова веднага се вторачи завистливо във въртящия се барабан. Поглеждаше и към милата госпожица, която тъкмо забождаше цвете на ревера на натъжен студент и му говореше нещо утешително.
Надворният съветник най-внимателно огледа барабана и прехвърли вниманието си към председателя — благовиден избръснат господин в мундир с бяла права яка.
Председателят явно се отегчаваше и веднъж-дваж дори се прозя, деликатно прикрил устата си с длан.
Ераст Петрович, кой знае защо, докосна с пръст в бяла ръкавица табелката с надпис: „Господата, които купуват розов билет, ползват предимство“, и каза:
— Мадмоазел, бихте ли ми дали един розов?
— О да, разбира се, вие сте истински кристианин.
Госпожицата дари пожертвувателя със сияйна усмивка, прибра подалата се от касинката й златиста къдрица и пое от Фандорин пъстрата петдесетрублева банкнота.
Анисий със стаен дъх гледаше как шефът му небрежно вади с два пръста от барабана първия паднал му розов билет и го разгръща.
— Нима е празен? — съжали госпожицата. — Ах, толкова бях сигурна, че вие непременно ще спечелите! Миналия път господин, който взе розов билет, получи истински „палацо“ във Венеция! Със собствен кей за гондолите и специален вход за каретите! Защо не опитате още веднъж, господине?
— Дори с вход за каретите? Колко интересно! — зацъка с език Фандорин, докато разглеждаше картинката върху билета: крилат ангел, молитвено събрал ръце, закрити от парцал, който по всяка вероятност трябваше да представлява плащаница.
После се обърна към публиката, почтително повдигна цилиндъра си и високо и категорично заяви:
— Дами и господа, аз съм Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения на негово сиятелство генерал-губернатора. Арестувам тази лотария по подозрение в мошеничество. Стражар, незабавно опразнете помещението и повече не пускайте тук никого!
— Слушам, ваше високоблагородие! — гракна мустакатият полицай, без и през ум да му мине да се усъмни в пълномощията на решителния господин.
Стражарят се задейства пъргаво. Разпери ръце, сякаш да подгони гъски, и бързичко изкара шумно негодуващите клиенти през вратата. Допреди малко боботеше: „Заповядайте, заповядайте, благоволете сами да видите какво нещо“ и, ето че вече помещението е опразнено, а самият служител на реда се е изпънал като струна на входа, готов да изпълни следващата заповед.
Надворният съветник кимна със задоволство и се обърна към Анисий, който от ненадейния поврат на събитията бе замръзнал на място с провиснала долна челюст.
Възрастният господин — пастор или патер, кой го знае — също май не беше на себе си: повдигна се над писалището и замря изблещен.
Затова пък скромната госпожица предприе нещо много интересно. Тя внезапно намигна на Анисий със синьото си око иззад пенснето, прескочи на бегом стаята и с възглас „оппа!“ скочи върху широкия перваз на прозореца. Щракна дръжката и отвън лъхна на свежест и сняг.
— Дръжте я! — безпомощно извика Ераст Петрович.
Анисий се втурна след чевръстата девойка. Посегна да я хване за полата, но пръстите му само се плъзнаха по твърдата коприна. Госпожицата скочи от прозореца и Тюлпанов, който се метна по корем на перваза, видя как прекрасно се издуват полите й в полета.
Мецанинът беше доста висок, но смелата скокла се приземи в снега с котешка ловкост и дори не падна. Обърна се, махна на Анисий и като запретна високо поли (отдолу се видяха изваяните й крачета с боти и черни чорапи), хукна по тротоара. Още миг и бегълката изчезна от осветения от уличната лампа кръг и бързо се стопи в падащия мрак.
— Олеле, майчице — прекръсти се Анисий и се покатери на перваза. Беше сигурен, че лошо му се пише. Ако си счупи само крака, как да е, но гръбнака? Добре щяха да се подредят тогава двамата със Соня. Парализиран брат и сестра идиотка. Чудна двойка, няма що.