Губернаторът, който отново бе клюмнал глава, изобщо не реагира на извинението, затова Фандорин продължи:
— Така че нека проявим взаимно снизхождение. Имаме изключително силен и дързък противник.
— Не противник, а противници. Цяла банда — поправи го Ведишчев.
— Разказът на Тюлпанов ме накара да се усъмня точно в това.
Шефът мушна ръката си в джоба, но тутакси я извади, сякаш се опари.
„Искал е да извади броеницата — досети се Анисий, — ама я няма.“
— Моят п-помощник запомни и подробно ми описа каретата на „графа“, като спомена по-специално за инициалите ЗГ на вратата и. Това е знакът на компания „Зиновий Годер“, която дава под наем карети, шейни и фиакри както с кочияши, така и без. Тази сутрин се отбих в компанията и лесно намерих въпросната кола: има драскотина на лявата в-врата, седалките са с малиновочервена кожа, дясното задно колело е с нова главина. Но каква бе почудата ми, когато разбрах, че вчерашният „важен господин“ с мундир и лента е наел каретата с кочияш!
— И какво от това? — попита Ведишчев.
— Как какво! Значи кочияшът не е съучастник, не членува в бандата на „валетата“, а е съвсем странично лице! Намерих го. Е, от срещата ни нямаше кой знае каква полза: и без него разполагахме с описанието на „графа“, а той не можа да ми съобщи п-повече нищо полезно. Нещата са били откарани на Николаевската гара и са били прибрани в багажното отделение, след което кочияшът е бил освободен.
— Какво за багажното отделение? — сепна се князът.
— Нищо. Час по-късно дошъл един файтонджия, прибрал всичко с квитанцията и заминал в неизвестна посока.
— Ето, виждате ли, а казвате, че Анисий ви бил помогнал — махна с ръка Фрол Григориевич. — Дрън-дрън.
— Съвсем не. — Ераст Петрович отново посегна да извади броеницата и се намръщи. — Какво излиза? Вчерашният „граф“ е дошъл сам, без съучастници, макар да разполага с цяла банда изпечени мошеници. Все някой е можел да се справи с лесната роля на к-кочияш. Но „графът“ усложнява плана, като ангажира външно лице. Това първо. На Владимир Андреевич „Шпейер“ е бил препоръчан от „херцога“, обаче не лично, а с писмо. Тоест „херцогът“ и неговото протеже не са се показвали заедно. А защо, п-питам. Нямаше ли да е по-лесно, ако единият от членовете на бандата беше представил другия лично? Това второ. А сега ми обяснете, господа, защо англичанинът е бил при „нотариуса“ без „Шпейер“? Щеше да е по-естествено, ако сделката бе изповядана пред двете страни. Това трето. Продължаваме нататък. В историята с лотарията „Валето пика“ използва председател, който пак не е член на бандата. Той е просто жалко пиянде, който не е бил посветен в нищо и е нает срещу мизерно заплащане. Това четвърто. Така че във всеки от тези епизоди пред нас непрекъснато има само един член на бандата: ту е „херцог“, ту е „инвалид“, ту е „нотариус“, ту е „полицай“, ту е „граф“. Оттук стигам до извода, че бандата от „валета пика“ е един-единствен субект. Измежду постоянните му помощници вероятно е само скочилата през прозореца девойка.
— Това е невъзможно — изгъгна генерал-губернаторът, който дремеше някак странно — без да изпуска нищо важно. — Не съм виждал „нотариуса“, „полицая“ и „графа“, но „херцога“ и „Шпейер“ изобщо не може да са един и същ човек. Преценете сам, Ераст Петрович. Моят внук самозванец беше блед, мършав, с тънък глас, с рядка черна коса и с нос като патешка човка. Саксен-Лимбургски пък беше същински левент: широкоплещест, с военна стойка, с школуван командирски глас. Орлов нос, гъсти руси бакенбарди, звънлив смях. Нищо общо с „Шпейер“!
— А колко беше висок?
— Половин глава по-нисък от мен. Сиреч среден на ръст.
— Според описанието на д-длъгнестия лорд Питсбрук „нотариусът“ също е стигал „малко над рамото му“, тоест пак е бил среден на ръст. „Полицаят“ — и той. А какво ще кажете за „графа“, Тюлпанов?
От смелата хипотеза на Фандорин Анисий пламна цял. Той скочи от мястото си и възкликна:
— Ами и той беше среден на ръст, Ераст Петрович. Малко по-висок от мен, с около два пръста.
— Ръстът е единственото, което човек т-трудно може да промени — продължи надворният съветник. — Освен с високи токове, но това пък прекалено се набива на очи. Е, в Япония се срещнах с един тип от тайната секта на професионалните убийци, който нарочно си беше ампутирал краката, за да може п-произволно да променя ръста си. Тичаше с дървените си крака по-добре, отколкото с истински. Имаше три комплекта протези — за висок, среден и дребен ръст. Но подобна саможертва в името на професията е възможна само в Япония. Колкото до нашето Вале пика, сега вече бих могъл да ви опиша как изглежда и да ви дам примерен п-психологически портрет. Всъщност външността няма значение, тъй като въпросният субект много лесно я променя. Той е човек без лице, непрекъснато е с една или друга маска. Но все п-пак ще опитам да го опиша — Фандорин стана и се разходи из кабинета с ръце на гърба. — И така, този човек е на ръст… — шефът бегло погледна изправения Анисий — … малко под един и седемдесет. Истинската му коса е светла — тъмната по-трудно може да се променя. При това от честата употреба на бои косата му най-вероятно е изтощена и обезцветена в краищата. Очите му са сиво-сини, доста близко поставени. Носът е среден. Лицето му е незабележимо, съвсем обикновено, трудно може да се запомни и да се различи сред други. Сигурно често бъркат този човек и се припознават в него. Сега за гласа… Валето пика го владее виртуозно. Ако съдим по това, че лесно преминава и на бас, и на тенор с различни модулации, по природа гласът му е звучен баритон. Трудно можем да отгатнем възрастта му. Едва ли е млад, тъй като се усеща, че има житейски опит, но и на години не е — нашият „стражар“ изчезна доста пъргаво в тълпата. Много важен елемент са ушите. Както е установила криминологичната наука, при всеки човек те са неповторими и е невъзможно формата им да бъде променена. За съжаление аз видях Валето само като „стражар“, и той беше с калпак. Кажете ми Тюлпанов, „графът“ свали ли триъгълната си шапка?