— За разиграване, можем да я разиграем — обади се Фрол Григориевич. — Но къде да го намерим сега? Да не би да имате нещо предвид?
— Нямам — отсече шефът. — И не възнамерявам да го търся. Нека той ме намери. То ще е нещо като лов на диви патици с мюре. Нещо подобно на препарирана тлъстичка патица се пуска по водата, дивите д-долитат, бум-бум — и хайде готово.
— И кой ще играе мюрето? — открехна зоркото си око Долгорукой. — Да не би любимият ми чиновник за специални поръчения? Вие, Ераст Петрович, май също сте майстор на маскарадите.
Тюлпанов изведнъж осъзна, че малобройните реплики на стария княз почти винаги са изключително точни и уместни. Но Ераст Петрович като че ли изобщо не се изненада от проницателността на Долгорукой.
— Че кой друг освен мен би могъл да се направи на мюре, ваше високопревъзходителство? След това, което стана вчера, няма да отстъпя тази чест на никого.
— Ами той как ще кацне при мюрето? — с най-живо любопитство попита Ведишчев.
— Както става при лов на диви патици — ще се чуе призива на мамеца. А за мамец ще използваме пак негово средство.
— Човек, който е свикнал да върти номера на другите, не е чак толкова трудно да бъде изигран — каза шефът на Анисий, когато двамата се върнаха на „Малая Никитская“ и се уединиха в кабинета за „оперативка“. — На този хитрец и през ум не му м-минава, че някой може да е толкова нагъл, та да надхитри хитреца и да обере крадеца. Особено пък не може да очаква подобно вероломство от официално лице, и то от т-такъв висок ранг.
Анисий, който го слушаше с благоговение, за малко да си помисли, че под „официално лице от висок ранг“ надворният съветник има предвид себе си, но както показаха по-нататъшните събития, Ераст Петрович залагаше на много повече. След като изложи първата си теза, Фандорин млъкна за известно време. Анисий седеше неподвижно, да не би да наруши мисловния процес на началника си, не дай Боже.
— Трябва ни такава примамка, че на нашия Момус да му потекат лигите и най-вече да се възпали честолюбието му. Да го съблазни не само голямата плячка, но и гръмката слава. Той обича славата. — И шефът отново млъкна, обмисляйки следващото звено в логическата верига. След седем и половина минути (Анисий ги отброи на огромния часовник със старинен вид, копие на лондонската кула Биг Бен) Ераст Петрович промълви: — Някой гигантски скъпоценен камък… Да речем, от наследството на Изумрудения раджа. Чували ли сте за н-него?
Анисий отрицателно поклати глава, вперил поглед в шефа си.
Надворният съветник необяснимо защо се натъжи.
— Странно. Е, онази история бе запазена в тайна от широката публика, но някакви слухове се появиха в европейския печат. Наистина ли не са стигнали до Русия? Ах, ами да, разбира се. Когато предприех онова незабравимо плаване с „Левиатан“, вие сте били дете.
— С какво сте плували, с левиатан ли?! — не можа да повярва на ушите си Анисий, който живо си представи как Ераст Петрович плува по бурните вълни върху широкия гръб на митичното чудовище.
— Няма значение — махна с ръка Фандорин. — Беше отдавнашно разследване, към което имах известно отношение. Тук е важна идеята за индийския раджа и огромния диамант. Или сапфир, или изумруд. Все едно. Ще зависи от колекцията минерали — измърмори той нещо съвсем пък странно.
Анисий запримига, затова шефът сметна за необходимо да допълни (от което обаче нещата изобщо не станаха по-ясни):
— Е, грубичко е, но за нашето Вале с-става. Трябва да клъвне. Край, Тюлпанов, стига сте се пулили. На работа!
Ераст Петрович разгърна сутрешния брой на „Руско слово“, веднага намери нещото, което бе търсил, и зачете на глас:
Наистина несметни са елмазите в каменните пещери, особено ако тези пещери са владение на Ахмад хан, наследника на един от най-богатите раджи на Бенгалия. Принцът е на посещение в Москва на път от Техеран за Петербург и ще прекара в града със златните кубета поне една седмица. Княз Владимир Андреевич Долгорукой посреща височайшия гост с всички подобаващи почести. Индийският принц ще отседне във вилата на генерал-губернатора на Воробьовие гори, а утре вечер в чест на Ахмад хан Дворянското събрание организира бал. Очаква се да присъства елитът на Москва, който няма търпение да върне източния принц и особено прочутия смарагд „Шах Султан“, украсяващ чалмата му.
Говори се, че гигантският камък някога принадлежал на самия Александър Македонски. По наши сведения принцът пътува неофициално и почти инкогнито — без свита и прислуга. Придружават го само преданата му стара дойка Зухра и личният му секретар Тарик бей.