После щеше да се наложи да си идат пеш: през Аклиматичната градина към Живодьорна махала. Там в хана на Калужкото шосе по всяко време на денонощието можеха да наемат впряг с три коня. Ех, колко е хубаво човек да се вози по Болшая Калужкая, а звънчетата да звънят! Нищо че хвана студ, смарагдът щеше да сгрее пазвата му.
Потропаха на портичката по уговорения начин и тя веднага се отвори. Нетърпеливият секретар явно вече ги чакаше. Той им се поклони дълбоко и с жест ги подкани да го последват. Минаха през заснежената градина и стигнаха до входа. Във вестибюла пазеха трима стражари, които пиеха чай с гевречета. Те погледнаха секретаря и неговите нощни посетители с любопитство, жандармът със сивите мустаци изпъшка и поклати глава, но не каза нищо. Какво го засяга?
В тъмния коридор Тарик бей долепи пръст до устните си и посочи някъде нагоре, после събра длани, допря ги до бузата си и затвори очи. Аха, значи, височеството вече отмаря, много добре.
В гостната гореше свещ и миришеше на някакви източни благовония. Секретарят настани бавачката на стола, примъкна фруктиерата с плодове и сладкиши, няколко пъти се поклони и изломоти нещо нечленоразделно, но общо взето, човек можеше да се досети за смисъла на молбата му.
— Ах деца, деца — благодушно измърка Момус и им се закани с пръст. — Само без глупости.
Хванати за ръце, влюбените изчезнаха през вратата на секретарската стая, за да се отдадат на възвишената си платоническа страст.
„Това индийско муле ще я налигави цялата“ — намръщи се Момус. Изчака евнухът хубавичко да се заплесне, хапна сочна круша, опита от халвата… Е, май е време.
Покоите на господаря сигурно са ей там, зад бялата резбована врата. Момус излезе в коридора, замижа и постоя така, за да свикнат очите му с тъмното. Но после тръгна бързо и беззвучно.
Открехна една врата — музикален салон. Друга — трапезария. Трета — пак не улучи.
Сети се, че Тарик бей посочи нагоре. Значи трябваше да се качи на втория етаж. Промъкна се във вестибюла, безшумно изтича по застланата с пътека стълба — жандармеристите не го усетиха. Отново дълъг коридор, отново врати.
Спалнята бе третата отляво. През прозореца светеше луната и Момус лесно различи леглото, неподвижния силует под одеялото и — ура! — бялото възвишение върху нощното шкафче.
Лунната светлина докосна чалмата и камъкът изпрати към очите му тънък сияен лъч.
Момус на пръсти се приближи до леглото. Ахмад хан спеше по гръб, скрил лице под одеялото, виждаше се само щръкналата му подстригана коса.
— Нани-нани-на — нежно прошепна Момус и сложи точно върху корема на негово височество едно вале пика. Внимателно посегна към камъка. Когато пръстите му докоснаха гладката хлъзгава повърхност на смарагда, изпод одеялото изведнъж се стрелна странно позната ръка с къси пръсти и го сграбчи за китката.
От изненада той изпищя и се дръпна назад, но къде ти — ръката го държеше здраво. Над крайчеца на свлеченото одеяло срещу Момус се пулеше дебелобузата физиономия на Фандориновия камериер с дръпнати очи.
— Отдавна м-мечтаех да ви срещна, мосю Момус — чу се отзад тих ехиден глас. — Ераст Петрович Фандорин, на вашите услуги.
Момус се обърна панически и видя, че в тъмния ъгъл, в креслото с висока облегалка е седнал някой, преметнал крак върху крак.
Шефът се развеселява
— Дзъррр!
Пронизващият изкуствен звук на електрическия звънец долетя до размекнатото съзнание на Анисий нейде отдалеч, от горите тилилейски. Отначало Тюлпанов дори не разбра какво е това явление, дето така допълни изведнъж бездруго неимоверно обогатилата се картина на Божия свят.
Но блаженстващият агент се сепна от тревожния шепот в тъмното:
— On sonne. Q’est que ce?16.
Анисий подскочи, изведнъж си спомни всичко и се освободи от меката, но същевременно изненадващо здрава прегръдка.
Уговореният сигнал! Капанът е щракнал!
Ах, че лошо! Как можа да забрави за дълга си!
— Пардон — измърмори той, — ту’де сюит17.
Напипа в тъмното индийския си халат, налучка чехлите и се втурна към вратата, без да обръща внимание на настойчивия глас, който не спираше да задава някакви въпроси.
Изскочи в коридора и с две превъртания заключи вратата. Край, сега няма да отлети. Стаята не беше обикновена, имаше стоманени решетки на прозорците. Когато ключът щракна, сърцето му се сви, но дългът си беше дълг.