Анисий само въздъхна, без да посмее да изрази чувствата си. А Ераст Петрович, изглежда, ядосан от собственото си решение, отново се обърна към задържания:
— Е, добре се позабавлявахте за моя сметка. Но всяко удоволствие, както знаете, се заплаща. През следващите пет години, които ще прекарате в каторгата, ще имате достатъчно време да си извлечете полезни житейски поуки. Да знаете за в бъдеще с кого и как да се шегувате.
От равнодушния тон на Фандорин Анисий разбра, че шефът е крайно вбесен.
— Извинете, драги Ераст Петрович — свойски подхвана „бавачката“. — Благодаря, че ми се представихте в момента на задържането, инак щях да продължавам да ви смятам за индийско височество. Откъде, питам, ги събрахте тия пет години каторга? Я да си сверим аритметиките. Някакви коне, някаква златна река, лорд, лотария — същински загадки. Какво общо имам аз с всичко това? И после, за какви вещи на графинята ми говорите? Ако са на граф Опраксин, защо са били у вас? Да не би да съжителствате с чужда жена? Лошо, господине. Макар че не е моя работа. Обвиняват ли ме в нещо, искам очни ставки и доказателства. Особено доказателства.
Анисий направо онемя от тази наглост и с тревога погледна шефа. Той се подсмихваше злорадо:
— Бих искал да знам вие пък какво правите тук? С това странно облекло, в този среднощен час?
— Ами нищо, правя глупости — отвърна Валето и жално подсмръкна. — Полакомих се за изумруда. Само че това, господа, се нарича „провокация“. Че и стражари сте сложили да пазят долу. То си е същински полицейски заговор.
— Стражарите не знаят кои сме — не се стърпя да се похвали Анисий. — И не участват в никакъв заговор. За тях ние сме азиатци.
— Няма значение — махна с ръка тарикатът.
— Я колцина държавни слуги сте. И всичките против клетия човек, когото сами вкарвате в съблазън. Един добър адвокат така ще ви направи на пух и прах в съда, че ще има да го помните. Пък и камъкът ви, доколкото разбирам, не струва повече от десетачка. Един месец арест — пряко сили. А вие, Ераст Петрович, казвате пет години каторга. Моята аритметика е по-точна.
— Ами валето пика, което сложихте на леглото пред двама свидетели? — надворният съветник ядно забучи недопушената си пура в пепелника.
— Да, много грозно от моя страна — Валето разкаяно наведе глава. — Да речем, че съм проявил цинизъм. Исках да прехвърля подозренията върху бандата „Вале пика“. За тях говори цяла Москва. Поради това нещо към единия месец арест сигурно ще ми наложат и църковно покаяние. Е, ще се помоля за опрощение на греховете — той се прекръсти набожно и намигна на Анисий.
Ераст Петрович врътна глава, сякаш бялата яка, избродирана с източни орнаменти, го стягаше, макар да беше разкопчана.
— Забравяте за съучастничката си. Тя доста го загази с лотарията. И не вярвам да се съгласи да иде в затвора без вас.
— Да, Мими обича да й се прави компания — реши да не спори арестантът. — Само се съмнявам, че ще кротува във вашата клетка. Господин евнух, бихте ли ми показали ключето още веднъж.
Анисий погледна шефа, здраво стисна ключа и отдалеч го показа на Валето.
— Да, не съм се излъгал — кимна то. — Долнопробен катанец от типа „бабина ракла“. С фибата си Мими може да я отключи за секунда.
Надворният съветник и неговият асистент се втурнаха към вратата едновременно. Фандорин извика на Маса нещо на японски, сигурно „не го изпускай от очи“ или нещо от този род. Японецът здраво хвана Валето за раменете, а какво стана после, Тюлпанов не видя, защото беше вече навън.
Те се спуснаха надолу по стълбата и прелетяха през вестибюла покрай стъписаните стражари.
Уви, вратата на стаята на „Тарик бей“ зееше. Пиленцето беше изхвръкнало!
Ераст Петрович изстена като от зъбобол и се завтече обратно към вестибюла. Анисий след него.
— Къде е тя? — изрева надворният съветник на фелдфебела.
Онзи се опули, като чу индийският принц изведнъж да проговаря на чист руски.
— Отговаряй! — подвикна му Фандорин. — Къде е момичето?
— Ами… — Фелдфебелът за всеки случай си нахлули каската и козирува. — Излезе преди пет минути. А придружителката й беше казала, че щели да поостанат.
— Преди пет минути! — нервно повтори Ераст Петрович. — Тюлпанов, да я настигнем! А вие си отваряйте очите на четири!
Затичаха се към стълбите, прекосиха градината и изскочиха навън.
— Аз надясно, вие наляво! — заповяда шефът.
Анисий пое покрай оградата. Единият му чехъл веднага затъна в снега и той заподскача на куц крак. Ето че оградата свърши, напред белееше пътят и чернееха дървета и храсти. Нямаше жива душа. Тюлпанов се завъртя на място като заклана кокошка. Къде да търси? Накъде да тича?