А хермелиновият, който слагаше във всяка протегната шепа по парица, всеки път повтаряше:
— Не вам, не вам, пияндетата, а на Господ Бог Всеблаги и на Богородица Застъпница за опрощение на греховете на раб Божи Самсон.
Момус погледа малко и задоволи любопитството си: както беше предполагал, мутрестият се откупваше от пъкъла евтино, като даваше на сиромасите по една медна копейка.
— Явно, че греховете на раб Божи Самсон не са тежки — подметна Момус и понечи да продължи пътя си.
Дрезгав пиянски глас избуча току до ухото му:
— Тежки са, момче, много са тежки. Май не си тукашен, щом не познаваш Еропкин?
До него стоеше мършав жилав дрипльо с кафеникаво, нервно потрепващо лице. Дрипльото дъхаше на кръчма, а погледът му, устремен встрани към скъперника дарител, бе пълен с върла омраза.
— Самсон Харитонич пие кръвчица, кажи го, от половин Москва — осведоми го дрипавият. — Къщите в Хитровка, кръчмите в Грачи, в Сухаревка и Хитровка също — почти всичките са негови. Изкупува от апашите каквото са откраднали и отпуска заеми с огромни лихви. Същински вампир, змия гадна.
Момус с любопитство отново погледна неприятния шишко, който вече се качваше в шейната. Я какви колоритни типове имало в Москва.
— И не го ли е страх от полицията?
Дрипльото плю:
— Каква полиция! Той ходи на гости в чертозите на самия губернатор, княз Долгорукой. Ами да, Еропкин е вече генерал. Когато вдигаха Храма, дари един милион и затуй царят го награди с лента със звезда и с богоугодна длъжност. Бил Самсонушка кръвопиец, ама станал „превъзходителство“. Тоя крадец, тоя мръсник и убивец!
— Е, чак пък убивец — усъмни се Момус.
— Чак пък ли?! — за първи път го погледна в очите пияндето. — Да, лично Самсон Харитонич не си цапа ръцете, то се знае. Ама немия Кузма видя ли го? Дето е с камшика? То не е човек бе, то е зло куче. Не ще те погуби, ами жив на парченца може да те разкъса. И се е случвало! Ей, момче, за тях двамата такива неща мога да ти разправя!
— Я ела да ми разправиш. Да седнем някъде, да те черпя — покани го Момус, защото бездруго нямаше закъде да бърза, а тоя човек явно беше интересен. От такива като него можеше да се научат доста полезни неща. — Ей сега, само да дам на хлапето парички за въртележка.
Влязоха в една кръчма. Момус си поръча чай с гевречета, а за човека — половин бутилка хвойнова и осолена платика.
Разказвачът пийна бавно и с достойнство и осмука рибята опашка. Подхвана издалеч:
— Ти, чини ми се, не познаваш Москва и май не си чувал за Сандуновската баня?
— Не, защо, известна баня е — отвърна Момус и му наля.
— А тъй, известна е. Там в богаташкото отделение аз бях най-главният. Всички ме познаваха, Егор Тишкин се казвам. Всичко можех: и кръв да ти пусна, и мазол да ти изрежа, и да те обръсна. Но най се бях прочул с разтривките. Умни пръсти имах. Така раздвижвах кръвта в жилите, така размачквах всяко кокалче, че графовете и генералите мъркаха като котета в ръцете ми. От разни болести също можех да лекувам — с отвари и мазила. Случвало се е да си докарам до сто и петдесет рубли на месец! Имах къща, градина. Една вдовичка попадия ми идваше. — Без да се церемони, Егор Тишкин гаврътна втората чаша на екс, и дори без да помирише рибата. — Еропкин, тая гнида, ме знаеше. Само мен признаваше. Колко пъти ме е викал вкъщи. Направо бях станал негов човек. И тлъстата му мутра съм бръснал, и отоците му съм махал, и от мъжка немощ съм го лекувал. Кой го отърва от маясъла тоя дебелак? Кой му оправи хернията?! Ех, златни ръце имах. А сега съм сиромах, гол и бездомен. Заради него, заради Еропкин! Виж какво, момче, я ми поръчай още пиене. Душата ми гори.
Като се поуспокои, бившият лечител от банята продължи:
— Той, Еропкин, е суеверен. Бетер селска лелка. Вярва в какви ли не поличби: и в черни котки, и в петльово кукуригане, и в млада луна. А трябва да ти кажа, драги, че Самсон Харитонич насред брадичката, точно в ямката, имаше една чудновата брадавица. Цялата черна, а в средата й три рижи косъма. Много си я тачеше, казваше, че му носела късмет. Нарочно си оставяше отстрани брада, а в средата си я бръснеше, та брадавицата да личи. Ей от тоя късмет го лиших… него ден не бях добре, предната вечер бях прекалил с пиенето. Рядко си го позволявах, само на празник, но тогава попадията почина, та я почетох както подобава. С две думи, ръката ми трепна, а бръсначът беше остър, от дамаска стомана. И резнах брадавицата на Еропкин. То не бяха кървища, то не бяха крясъци! „Късмета ми затри, сатана непрокопсан!“, че като се разрида, че като взе да си я лепи обратно, пък тя пада! Така озверя, че извика Кузма. Оня отначало ме нашари с камшика, ама на Еропкин му се видя малко. Ръцете ти, вика, ще отрежа пръстите ще ти откъсна. Кузма като ме сграбчи за дясната, че като я тури на отвора на вратата, че като я хлопне! Само изхрущя… Аз викам: „Милост, бащице, без къшей хляб ще остана, остави ми поне лявата!“ Къде ти, бастиса ми и лявата…