— Не бива да влизам в каменни чертози — строго отвърна момчето, като се обърна. — Там душата ослепява. А ти, Самсоне, направи следното. Утре, щом свърши литургията, ела в „Иверская“. Там ще те чакам. Донеси една торба жълтици, но гледай да е пълна. Искам отново да се помоля за теб на Богородица.
И си отиде, изпроводено от погледите на околните. На рамото му — черният гарван. Поклъвва го и грачи дрезгаво.
(Гарванът се казваше Валтазар. Беше обучен, купен вчера на Птичия пазар. Умната птица бързо схвана простичкия номер: Мими слагаше в раменния шев просени зърна, Момус пускаше Валтазар и той политаше към бялата риза — отначало от пет крачки, после от петнайсет, а накрая и от трийсет.)
И кръволокът дойде. Дойде, къде ще иде. И торбата донесе. Е, не беше чак торба, но беше кесия, голяма, тежка, Кузма я носеше след господаря си. Както се и очакваше, през нощта благодетелният генерал бе споходен от съмнения. Чак изпробва със зъби богородичния пръстен, дори с киселина го поля. Не се съмнявайте, ваше кръвопитие, пръстенът си струва, старинна изработка е. Смахнатияг Паисий стоеше встрани от параклиса. Стоеше кротко. На врата му — чашка за подаянията. Щом посъбере парици в нея, иде и ги раздаде на сакатите. Около момчето, но на почетно разстояние — тълпа от жадуващи за чудо. След вчерашния ден из черкви и параклиси се разнесе мълвата за чудното знамение, за гарвана със златния пръстен в човката (така го бяха преиначили в приказките си). Днес денят беше мрачен и застудя, но смахнатият отново беше с бялата си риза, само гърлото му бе омотано с шалче. Дори не погледна приближилия се Еропкин и не го поздрави. От позицията си Момус не можеше да чуе какво му каза кръволокът, но можеше да се досети, че е нещо скептично. Задачата на Мими беше да отведе кръвопиеца от оживеното място. Стига публични изяви, достатъчно. Божият човек се обърна, повика след себе си шишкото и пое напред през площада право към Момус. Еропкин се поколеба малко и тръгна подир чудака.
Зяпачите понечиха да ги последват, но чернобрадият еничар изплющя веднъж-дваж с камшика и те изоставаха.
— Не, не на този, в него няма благост — чу се кристалното гласче на Мими, която за миг се спря пред едно сакато войниче. До превития гърбушко недъгавият каза: — И на този не, душата му е сънлива.
Затова пък пред Момус, който бе застанал встрани от останалите просяци, отрокът се спря, прекръсти се и се поклони дълбоко. После заръча на Еропкин:
— Дай кесията ей на тази клета женица. Мъжът й е починал, дечицата и ходят гладни. На нея дай. Богородица е милостива към тях.
С писклив фалцет Момус занарежда изпод забрадката, вързана едва ли не до носа му:
— Какво „дай“’? Какво „дай“’? Ти, момче, чие си? Откъде ме знаеш?
— Как се казваш? — наведе се към вдовицата Еропкин.
— Марфа Зюзина, бащице — нежно изломоти Момус. — Вдовица съм и саката. Мъжът ми почина. Със седем дечица ме остави, кое от кое по-малки. Дай ми някоя копейка да им купя хлебец.
Самсон Харитонич сумтеше шумно и я гледаше с подозрение.
— Добре. Кузма, дай й. И гледай Паисий да не избяга.
Чернобрадият подаде кесията на Момус. Не беше чак толкова тежка.
— Що е туй, бащице? — уплаши се вдовицата.
— Е? — без да й отговори, Еропкин се обърна към чудака. — Сега какво?
Отрокът занарежда нещо нечленоразделно. Рухна на колене и триж удари челото си в паветата. Долепи ухо до камъните, сякаш се вслушваше. После се изправи.
— Богородица каза утре призори да дойдеш в Нескучната градина. Копай под стария дъб, дето е зад каменната беседка. Копай там, където дъбът е обрасъл с мъх. Ще получиш отговор, рабе Божи — и допълни тихо: — Ела, Самсоне. И аз ще дойда.
— А не! — сепна се Еропкин. — Да не ме мислиш за будала! Ти, братле, ще дойдеш с мен. Вземи го, Кузма. Ще пренощуваш в „каменните чертози“, нищо няма да ти стане. И ако си ме измамил, сърди се на себе си. Моите жълтици ще ти излязат през носа.
Както беше коленичил, Момус полека се поотдалечи, изправи се и се шмугна в лабиринта от сергии.
Развърза кесията и бръкна вътре. Жълтиците не бяха много само трийсет. Самсон Харитонич се беше стиснал да даде на Богородица. Е, нищо, затова пък Божията майка нямаше да се стиска за своя верен раб.
Още по тъмно, след като се загърна хубавичко и си взе манерка с коняк, Момус се настани на мястото, което си бе харесал: в храстите, откъдето старият дъб се виждаше добре. Стройната ротонда едва доловимо белееше с колоните си в здрача. На разсъмване в Увеселителния парк нямаше жива душа.
Бойната позиция беше натъкмена и подготвена както трябва. Момус хапна един сандвич със свинско варено (много важно, че са Велики пости), гаврътна една капачка „Шустовски“ и видя, че по алеята се задава шейната на Еропкин.