— Наистина ухае благостно, райски!
Има си хас, подсмихна се Момус. С тоя парижки сапун, дето мирише на ягоди и струва рубла и половина ей такова калъпче.
Но паузата не биваше да се точи повече, време бе да изпълни приготвения номер. За какво се беше мъчил снощи цял час да заравя градинския маркуч под опадалата шума и отгоре да го покрива с пръст? Единият край с фунията сега беше в ръката му, другият, също с фуния, но по-широка, се намираше точно между корените на дъба. За конспирация покрит с мрежа, а отгоре — с мъх. Системата беше сигурна, експериментално проверена, само трябваше да си поеме повече въздух.
И Момус започна усърдно — изду гърди, долепи фунията плътно до устните си и задудна:
— В полунощ… Ела във Варсонофиевския парааклиис…
Получи се убедително, ефектно, дори прекалено. Но тъкмо прекаленият ефект създаде проблеми. Когато изпод земята задгробно отекна възглухият глас, Еропкин изквича и подскочи, неговите придружители също се стреснаха и не се чу най-важното — къде да занесат парите.
— … близо до Новопименовската обитеел — провикна се Момус, за да им стане ясно, но влуденият Еропкин, тоя глух пън, пак не го чу.
— А? Коя обител? — плахо попита той земята.
Озърна се наоколо и дори си навря носа в хралупата.
Ама че глупава ситуация! Всевишната сила няма да му повтаря на тоя глухар по десет пъти едно и също нещо. То започва да прилича на същинска комедия. Момус се зачуди какво да прави. На помощ се притече Мими. Стана от земята и тихо продума:
— Варсонофиевският параклис близо до Новопименовската обител. Светият отшелник е там. Занеси чувала на него. Довечера в полунощ.
За Варсонофиевския параклис в Москва се носеха зловещи слухове. Преди седем години малката вътрешна черква близо до входа на Новопименовския манастир бе ударена от гръм, който катурна светия кръст и разцепи камбаната. Е, що за Божи храм е тогава, щом може да го порази гръм?
Заковаха параклиса и братството, и богомолците, и обикновените хора взеха да го заобикалят отдалеч. Нощно време иззад дебелите стени долитаха страховити, нечовешки викове и стонове. Дали там вилнееха котки, а каменните сводове засилваха писъците им или може би в параклиса ставаше нещо по-лошо?… Отецът игумен отслужи молебен и поръси със светена вода, но и това не помогна, само стана по-страшно.
Момус си бе харесал въпросното чудно местенце още преди Коледа, току-виж му потрябвало за нещо. И ето че потрябва, тъкмо за случая беше. Измисли му декори, подготви сценичните ефекти. Наближаваше финалът на Гранд операсион и той обещаваше да е главозамайващ. „Вале пика надмина себе си!“ — така щяха да пишат утре всички вестници, ако в Русия има истинска гласност и свобода на словото.
Когато малката камбана в манастира издрънча глухо да отбележи полунощ, зад вратата на параклиса се чуха предпазливи стъпки. Момус си представи как Еропкин се кръсти и колебливо посяга към закованата врата. Пироните бяха извадени от дъските, достатъчно бе човек да дръпне вратата и тя щеше да се отвори със сърцераздирателно скърцане. И ето че се отвори, но вътре надникна не Самсон Харитонич, а немият Кузма. Малодушният кръволок бе изпратил напред своя предан раб.
Чернобрадият зяпна и усуканият камшик се свлече от рамото му като мъртва змия. Е, откровено казано, имаше защо да зяпне.
В средата на четвъртитото помещение имаше грубо скована маса. В ъглите й, леко трепкайки с пламъчетата си, горяха четири свещи. А над нея, надвесен над старинна книга в дебела кожена подвързия („Travels Into Several Remote Nations Of The World In Four Parts By Lemuel Gulliver, First A Surgeon And Then A Captain Of Several Ships“20, издадена в Бристъл през 1726 година, купена от антиквар заради дебелината и внушителния й вид), седеше старец в бяла роба с дълга бяла брада и бели копринени коси, с вързана на челото връв. Едното око на отшелника бе закрито от черна лента, лявата ръка — прихваната с платнена превръзка. Старецът сякаш не забеляза влезлия. Кузма измуча и се обърна, и иззад мощното му рамо надникна бледата физиономия на Еропкин. Тогава, без да вдига очи, светият отшелник изрече с ясен и звучен глас:
— Ела тука, Самсоне. Чаках те. В тази тайна книга пише за теб — и забучи пръст в гравюрата, където беше нарисуван Гъливер, наобиколен от великаните. Пристъпвайки плахо, в параклиса влезе цялата греховна компания: уважаемият Самсон Харитонич, здраво стиснал за ръката момъка — Паисий, Кузма и двамата одевешни мъже, които мъкнеха издутия чувал.
Старецът стрелна Еропкин изпод рунтавата вежда със страховития поглед на единственото си око и вдигна десница. Подчинявайки се на жеста му, една от свещите внезапно изсъска и угасна. Кръволокът изпъшка и пусна ръката на момчето — което се и очакваше.
20
Пътешествие до земите на някои народи в отдалечени части на света (в четири части) от Лемюъл Гъливер, първоначално хирург, а после капитан на няколко кораба (англ.) — оригиналното заглавие на „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт. — Б.пр.