Номерът със свещта беше прост, но впечатляващ. Момус лично го бе изобретил някога за в случай, че види зор при игра на карти: наглед свещите бяха обикновени, но фитилът им се плъзгаше свободно вътре във восъка. Необикновеният фитил беше дълъг и минаваше през процеп в масата. Дръпнеш го незабелязано с лявата си ръка и свещта угасне (естествено, връвчицата бе закрепена за платнената превръзка на ръката на Момус.)
— Знам те, знам те кой си и какъв си — със зловеща усмивка каза отшелникът. — Дай ми тук чувала си, дето е пълен с кръв и сълзи, остави го… но не на масата, не върху вълшебната книга! — подвикна той на мъжете. — Турете го под масата да го настъпя с куция си крак.
После го подритна. „Тежък е, да му се не види. Сигурно е сложил всичките банкноти. Има към двайсет и пет кила. Но нищо, няма да натежат.
Еропкин е суеверен и умът му не сече много, но за едното мерси няма да даде чувала. Ще трябва малко психологически натиск, скорост, изненадващи обрати. Да не успее да се усети, да не се замисли, да не забележи нещо. Ех, заблудени овце!“
Старецът се закани с пръст на Еропкин и втората свещ тутакси угасна.
Самсон Харитонич се прекръсти.
— Я не ми се кръсти! — заплашително ревна насреща му Момус. — Че ще ти изсъхнат ръцете! Не се ли сещаш при кого си дошъл, тъпако?
— Всичко… се сещам, отче — пресипнало изстена Еропкин, — при светия отшелник.
Момус отметна глава и се закикоти досущ като Мефистофел в изпълнение на Джузепе Бардини.
— Много си глупав, Самсон Еропкин. Преброи ли монетите от имането?
— Преброих ги…
— И колко бяха?
— Шестстотин шейсет и шест.
— Ами гласът, който чу, откъде беше?
— Изпод земята…
— А кой говори изпод земята, а? Знаеш ли?
Еропкин приклекна от ужас. Явно му се подкосиха краката. Понечи да се прекръсти, но се уплаши и бързо скри ръка зад гърба си, а освен това се обърна да види дали другите се кръстят. Не се кръстеха и също трепереха.
— Трябваш ми, Самсоне — Момус смени тона с по-приятелски и придърпа чувала с крак. — Мой ще бъдеш. На мен ще почнеш да служиш.
После щракна с пръсти и третата свещ също угасна. Мракът под тъмните сводове се сгъсти. Еропкин заотстъпва.
— Къде? На камък ще те превърна! — изръмжа Момус и отново, за по-голям контраст, взе да мърка: — Не бой се, Самсоне. Имам нужда от хора като теб. Искаш ли куп пари, в сравнение с които скапаният ти чувал е шепа прах? — презрително подритна зеблото той. — Чувалът ще си остане твой, не трепери. А аз ще ти дам сто като него, искаш ли? Или ти се виждат малко? Повече ли искаш? Искаш ли власт над човеците?
Еропкин преглътна, не отговори.
— Изречи словата на Великата клетва и ще си мой завинаги! Съгласен ли си?!
Момус изкрещя последните думи така, че хубавичко да отекнат сред древните стени. Еропкин се сниши като пред удар и кимна.
— Ти, Азазел, ела от лявата ми страна — заповяда старецът на момчето, което претича край масата и застана до него.
— Щом угасне и четвъртата свещ, повтаряйте след мен дума по дума — заповяда тайнственият старец — и гледайте не мен, а нагоре! Като се увери, че и четиримата бъдещи слуги на лукавия послушно са вирнали глави, Момус угаси последната свещ, замижа и сръга Мими: не гледай!
В тъмното отекна още веднъж:
— Нагоре! Нагоре!
С едната ръка дръпна чувала, с другата понечи да натисне копчето. Отгоре, докъдето светлината от свещите не стигаше дори когато те още горяха, Момус беше монтирал магнезиев „Блицлихт“ — най-новото германско изобретение за фотографиране. Щом то блеснеше в непрогледния мрак с непоносимото си бяло сияние, Еропкин и неговите главорези поне за пет минути щяха напълно да ослепеят. А междувременно веселата троица — Момчик, Мими и Чувалчето — щяха да се изплъзнат през задната, предварително смазана вратичка.
Отвън ги чакаше шейна „американка“ с чевръсто конче, което сигурно вече се отегчаваше. Литне ли шейната, върви да гониш Михаля, Самсон Харитонич.
Не операция, а произведение на изкуството.
Хайде!
Момус натисна копчето. Чу, че нещо прошумоля, но през стиснатите си клепачи не долови никаква светкавица. Точно сега ли можа да стане гаф! Това е то, прехваленият технически прогрес! На репетицията всичко беше идеално, а на премиерата — конфуз!
Момус изруга наум, грабна чувала и дръпна Мими за ръкава. Мъчейки се да не вдига шум, заотстъпва към изхода.
И точно тогава проклетият „Блицлихт“ се събуди: изсъска, проблесна леко, блъвна облаче бял дим и параклисът се озари с бледа трепкаща светлина. Човек ясно можеше да види четирите застинали фигури от едната страна на масата и двете измъкващи се — от другата.