Отзад на „номер първи“ светеше червен фенер, който останалите виждаха отдалеч.
Ераст Петрович и Анисий пътуваха в малка шейна на разстояние стотина метра от фенера. Другите „номера“ се бяха проточили след тях. Имаше и селска шейна, и пощенска тройка, и йерейски чифт, ала и най-неугледната бе добре скована, със стоманен обков, пък и конете бяха подбрани както му е ред — макар и не расови, но чевръсти и издръжливи.
Според инструкцията след първия завой (към крайбрежната на Москва река) „номер първи“ изостана и по сигнал на Фандорин напред излезе „номер втори“, а „първи“ се нареди чак на опашката. „Втори“ води обекта точно десет минути по часовник, после зави наляво и отстъпи позицията си на „номер трети“.
Строгото спазване на указанията в случая не беше никак излишно, защото чернобрадият разбойник отзад на шейната не дремеше, ами пушеше цигара. На тоя дебелокож човек студът изобщо не му правеше впечатление, той дори не беше турил шапка върху косматата си глава, макар да излезе вятър и от небето да се сипеха едри мокри парцали.
След Яуза впрягът зави наляво, а „номер трети“ продължи направо, отстъпвайки мястото си на „четвърти“.
Шейната на надворния съветник не участваше в редуването и през всичкото време заемаше втора позиция.
Така проследиха обекта до крайния пункт — Новопименовския манастир, който белееше в нощта с ниските си кули. Отдалеч се виждаше как от покритата шейна слизат един, двама, трима, четирима, петима души. Последните двама носеха нещо — чувал или може би човешко тяло.
— Труп! — ахна Анисий. — Май е време да ги пипнем?
— Няма да бързаме — отговори шефът. — Нека видим какво ще стане.
Той разположи шейните с агентите по всички стратегически направления и едва тогава направи знак на Тюлпанов да го последва.
Приближиха се предпазливо до изоставения параклис и го заобиколиха. От другата му страна до незабележима ръждясала врата откриха шейна и вързан за дървото кон. Той протегна към Анисий косматата си муцуна и тихо, жално изцвили — изглежда, му беше омръзнало да стои тук.
Ераст Петрович долепи ухо до вратата, после за всеки случай леко я подръпна. Ненадейно тя се открехна съвсем безшумно. През тесния процеп се процеди бледа светлина и нечий звучен глас изрече странните думи:
— Къде? На камък ще те превърна!
— Интересно — прошепна шефът и бързо затвори вратата. — Пантите са ръждясали, но са смазани наскоро. Добре, ще изчакаме.
След около пет минути отвътре се чу шум и тупурдия, но почти веднага отново стана тихо. Фандорин сложи ръка върху рамото на Анисий: не, рано е.
Минаха още десетина минути и изведнъж женски глас закрещя:
— Пожар! Горим! Хора, пожар!
Тутакси се обади и мъжки:
— Пожар! Горим! Пожар!
Анисий неудържимо се втурна към вратата, но стоманените пръсти на шефа го сграбчиха за шинела и го дръпнаха назад.
— Предполагам, че засега разиграват някакъв спектакъл и най-важното тепърва предстои — тихо му каза той. — Трябва да изчакаме финала. Вратата не случайно е смазана и кончето не чака току-тъй. Ние сме заели ключова позиция, Тюлпанов. И ще трябва да побързаме само в случай, че не можем повече да протакаме.
Ераст Петрович наставнически вдигна пръст и Анисий неволно се загледа в хубавата кадифена ръкавица със сребърни копченца.
Надворният съветник се бе облякъл много елегантно за нощната операция: с дълго палто от бобър с наметка от сукно, с бял шал и копринен цилиндър, а в ръката му имаше бастунче с дръжка от слонова кост. Макар и с рижата перука, Анисий за първи път се бе нагиздил с чиновнически шинел с гербови копчета и си бе сложил новата фуражка с лачена козирка. Но не ще и дума, че в сравнение с Фандорин беше като врабец пред лебед.
Шефът понечи да каже още нещо, не по-малко поучително, но изведнъж зад вратата се чу такъв сърцераздирателен, изпълнен с истинско страдание вопъл, че от изненада Тюлпанов също подвикна.
Лицето на Ераст Петрович се напрегна. Той явно не знаеше дали да изчака още малко или сега е моментът, когато не може повече да протака. Ъгълчето на устата му трепна нервно и той наклони глава встрани, сякаш да чуе някакъв недоловим за Анисий глас. Гласът явно заповядаше на шефа да действа, защото Фандорин решително отвори вратата и пристъпи напред.
Картината, която се разкри пред погледа на Анисий, наистина бе смайваща.
Над голата дървена маса, разперил крака, на две въжета висеше някакъв белобрад старец с хусарски мундир и провиснал надолу бял халат. Зад него, поклащайки дългия си усукан камшик, стоеше чернобрадият главорез на Еропкин, който пък седеше малко по-встрани на стол. До краката му се валяше натъпкан чувал, а край стената клекнали пушеха двамата одевешни юнаци, дето пътуваха на капрата.