— А така… — обади се Ведишчев. — Значи всичко е ясно. Пак „Вале пика“. И таз добра. Само това липсваше, света Богородице.
— „Вале пика“ ли? — продължаваше да не схваща негово сиятелство. — Май така се казваше онази мошеническа банда. Дето миналия месец продадоха на банкера Поляков собствените му жребци, а по Коледа помагаха на търговеца Виноградов да промива златен пясък в река Сетун. Баранов ми докладва. Търсим ги, казва, тия злодеи. Пък аз се смях. Нима са дръзнали мен… мен, Долгорукой?! — генерал-губернаторът дръпна сърмената си яка и лицето му стана толкова страшно, че Анисий се сви.
Ведишчев се втурна като подплашена кокошка към вбесения княз и закудкудяка:
— Владимир Андреич, всичко става на тоя свят, не се отчайвайте! Ей сегичка ще ви капна малко валериан и ще извикам лекар да ви пусне кръв! Инокентий, дай стол!
Анисий обаче пръв успя да подаде стол на височайшето началство.
Настаниха развълнувания губернатор да седне на меко, но той все напираше да стане, все отблъскваше камериера.
— Като някакъв дребен търговец! Да не ме мислят за вчерашен? Ще им дам аз един приют! — не твърде свързано подвикваше той, докато Ведишчев надаваше какви ли не успокояващи звуци и по едно време дори погали негово сиятелство по боядисаните, а може би дори изкуствени къдрици.
Губернаторът се обърна към Фандорин и каза жално:
— Ераст Петрович, драги мой, как е възможно? Тия разбойници направо са се самозабравили. Оскърбиха ме, унижиха ме, подиграха ми се. А в мое лице — и на цяла Москва. Вдигнете на крак полицията и жандармерията, но намерете тия мерзавци. На съд! В Сибир! Вие можете всичко, драги. Смятайте, че от днес това е най-важната ви задача и моя лична молба. Баранов няма да се оправи сам, нека ви помага.
— Само не полицията — угрижено отвърна надворният съветник, в чиито сини очи вече не проблясваха никакви искрици. Лицето на господин Фандорин изразяваше единствено тревога за авторитета на управлението. — Ще се разчуе и целият град ще има да се превива от смях. Дума да не става.
— Но как? — отново взе да се пени князът. — Да оставим тия „валета“ на мира, така ли?
— В никакъв случай. Аз ще се заема с тази работа. Само че конфиденциално, без да го разгласяваме — Фандорин помисли малко и продължи: — Ще трябва да върнем парите на лорд Питсбрук от градската хазна, да му поднесем извиненията си, но да не му обясняваме нищо за „валето“. Уж че е станала някаква грешка. Че внукът ви си е позволил своеволие.
Като чу името си, англичанинът разтревожено попита нещо надворния съветник, той му отговори накратко и отново се обърна към губернатора:
— Фрол Григориевич ще измисли нещо правдоподобно за пред слугите. А аз ще се заема с издирването.
— Може ли сам човек да издири тия вагабонти? — усъмни се камериерът.
— Да, няма да е лесно. Но не е желателно да разширяваме кръга на посветените.
Фандорин погледна очилатия секретар, който князът нарече Инокентий, и поклати глава. Инокентий явно не ставаше за помощник. После Ераст Петрович се обърна към Анисий, който бе замръзнал на място с острото усещане за ужасния си вид: млад-зелен, мършав, клепоух, че и пъпчив.
— Аз ли… аз съм гроб — измънка той. — Честна дума.
— Този пък кой е? — ревна негово сиятелство, май чак сега забелязал жалката фигура на куриера. — За-защо е тук?
— Това е Тюлпанов — обясни Фандорин, — от Жандармерийското управление. Опитен агент е. Точно той би могъл да ми п-помогне.
Князът измери с поглед свития Анисий и свъси страховитите си вежди.
— Прави му сметка, Тюлпанов. Ако си полезен, ще ти помогна да станеш човек. Но сгазиш ли лука, ще те направя на нищо.
Докато вървяха към стълбището, Ераст Петрович и онемелият Анисий чуха Ведишчев да казва:
— Владим Андреич, ваша воля, но пари в хазната няма. Сто хиляди не са шега работа. Ще трябва англичанинът да се задоволи само с извиненията.
Навън Тюлпанов изживя нов потрес. Докато си слагаше ръкавиците, надворният съветник изведнъж го попита:
— Вярно ли е това, дето съм чувал, че гледате болната си сестра и отказвате да я настаните в държавен приют?
Анисий не беше очаквал такава осведоменост по домашните му проблеми, но понеже цял се беше вцепенил, се учуди по-малко, отколкото би трябвало.
— Не е за приют — обясни той. — Там ще свърши. Много е свикнала с мен.
И тогава вече Фандорин го смая окончателно.
— Блазе ви — въздъхна той. — Вие сте щастливец, Тюлпанов. Толкова млад, а вече имате за какво да се уважавате и с какво да се гордеете. Господ ви е дал стожер за цял живот.
Анисий още се опитваше да си обясни смисъла на странните думи, а надворният съветник продължи: