— Подир месец от Дворянската земеделска банка трябва да ми отпуснат ипотека двайсет и пет хиляди срещу имението на леля. Мислех — изхлипа той, като много добре знаеше, че гъркът не се трогва от нищо — да взема парите и да погася дълговете си. Ама не, няма да успея! Какъв позор! Не ми остава нищо друго, освен да се гръмна! Спасете ме, Еврипид Калистратович, много ви моля! Дайте ми двайсет и две хиляди, а аз ще ви дам пълномощно за ипотеката. Ще се прибера в полка, ще оправя работите и ще спася честта и живота си. А другия месец вие ще вземете двайсет и пет хиляди. Хем полза за вас, хем спасение за мен! Умолявам ви!
Канделаки си тури очилата, прочете застрашителното писмо от полка, внимателно проучи договора за ипотека (също истински, изготвен по всички правила), примлясна и предложи петнайсет хиляди. Спазариха се на деветнайсет.
Божичко, каква ли сцена се е разиграла в банката, когато подир месец в уречения ден там се събрали притежателите на всичките единайсет пълномощни, раздадени от Митенка. Е, добра сума си докара, но след това трябваше коренно да промени живота си. Добре де, много му здраве на досегашния живот.
Бившият корнет Савин не се страхуваше от неприятности с полицията. Империята, слава Тебе, Господи, е голяма, глупци колкото щеш, богати градове също. Човек с фантазия и кураж има къде да си разиграе коня. А името и документите са фасулска работа. Както искаш, така ще се наречеш. Какъвто пожелаеш, такъв ще станеш.
Колкото до външността, Момус направо беше извадил късмет. Той много харесваше лицето си и можеше да му се радва в огледалото с часове.
Косата — чудна, мръсноруса като на повечето славянски туземци. Чертите — дребни, никакви, очичките — сивосинкави, носът — с неопределена форма, брадичката издава слаб характер. Изобщо — нищо не хваща окото. Не физиономия, ами празно платно — можеш да рисуваш каквото ти хрумне.
Среден ръст, особени белези няма. Е, гласът му е малко по-особен — дълбок, звучен, но Момус се научи да владее този инструмент до съвършенство: можеше и да гъгне басово, и да те плени с тенор, и да пусне някой фалцет, и дори да писука като дамско сопрано.
Защото, за да промениш външността си до неузнаваемост, не е достатъчно да си боядисаш косата и да си залепиш брада. Човек се отличава по мимиката, походката и начина, по който сяда, жестовете, интонациите, специфичните думи, които употребява, енергията на погледа. Е, разбира се, важен е и антуражът — дрехите, първото впечатление, името, титлата.
Ако актьорите печелеха много пари, Момус със сигурност щеше да стане нов Шчепкин или Садовски. Но толкова, колкото му трябваха на него, не плащаха дори за главни роли в столичните театри. Пък и къде по-интересно е да разиграваш пиеси не на сцената, с два антракта по петнайсет минути, а в живота: всеки ден, от сутрин до вечер.
Кого ли не бе играл през тези шест години — вече не помнеше всичките си роли. А и пиесите бяха изключително собствено съчинение. Момус ги назоваваше с военната дума „операции“ и преди да започне поредното приключение, обичаше да си представя, че е маршал Мориц фон Саксен или Наполеон, но всъщност „операциите“, разбира се, не бяха кръвопролитни сражения, а весели спектакли. Тоест другите действащи лица може и да не оценяваха цялото остроумие на сюжета, но самият Момус винаги изпитваше голямо удоволствие.
Бяха разиграни много спектакли — и малки, и големи, триумфални и не толкова успешни, но да се стигне до провал, освиркване — засега не беше се случвало.
По едно време Момус реши да увековечи паметта на националните герои. Отначало, след като на един волжки параход загуби на карти и слезе в Кострома без пукнат грош, взе да събира пожертвувания за бронзов монумент на Иван Сусанин4. Но жалките търговци се стискаха, дворяните се опитваха да пробутат вноски в масълце или ръж и накрая почти нищо не събра — я имаше осем хиляди, я не. Затова пък в Одеса за паметник на Александър Сергеевич Пушкин даваха щедро, особено търговците евреи, а в Тоболск за Ермак Тимофеевич5 кожухарите и златотърсачите отпуснаха на речовития „член на Императорското историческо дружество“ седемдесет и пет хиляди.
По-лани в Нижни Новгород стана много добре с Кредитно дружество „Бътерфлай“. Идеята бе простичка и гениална, ориентирана към твърде разпространената порода хора, у които вярата в безплатното чудо е по-силна от инстинкти за самосъхранение. Дружество „Бътерфлай“ събираше от наивниците вноски при нечувано високи лихви. През първата седмица внесоха пари само десет души, девет от тях подставени лица, наети от самия Момус. Но когато следващия понеделник (лихвите се изплащаха ежеседмично) до един получиха по десет копейки върху всяка вложена рубла, градът сякаш полудя. Пред кантората на дружеството се проточи опашка, дълга три преки. Подир седмица Момус отново изплати по десет процента, след което трябваше да наеме още две помещения и дванайсет нови служители. Четвъртия понеделник вратите на канторите останаха заключени. Пъстрокрилият „Бътерфлай“ бе отлетял завинаги от бреговете на Волга към нови обетовани земи.
4
През 1612 г. в Костромска област се укрива Михаил Романов, последната издънка на рода Рюрик. Когато съборът на болярите избира Михаил за цар, отряд поляци потеглят към Кострома с поръчение да го убият, за да може синът на полския крал Сигизмунд III да заеме руския престол. Поляците вземат за водач местния селянин Иван Сусанин. За да спаси царя, Сусанин ги отвежда умишлено в непроходимо блато, за което заплаща с живота си. — Б.ред.
5