— Сигурна ли си, че не искаш да се видиш с лекар или психолог? Ще накараме Валиант да заплати, ако подадеш жалба. Ние сме по-сурови от вашата правосъдна система.
Младата жена поклати глава и разкопча предпазния колан.
— Той не ме нарани, не искам да го наказвате и не ми трябва лекар. Все още не съм категорична що се отнася до частта с психолога, но аз съм издръжлива. — Тя замълча. — Просто искам да забравя това, което се случи. Става ли?
Мъжът срещна погледа й и мълчаливо се взря в нея, но бавно кимна.
Тами слезе от джипа и се отправи към входната врата, отключи я и влезе в малка стая. Обърна се и забеляза, че Тайгър продължава мълчаливо да я наблюдава от черния си автомобил. Решително затвори вратата и пусна резето.
— Да му се не види — въздъхна. Тръгна към банята да си вземе душ. — Никога не съм очаквала ден като днешния. До тук с „винаги се опитвай да бъдеш подготвена за всичко“. Ха! Мъж — звяр с убийствени целувки, притежаващ умения и способи да съблазни всяка жена — поклати глава. — Животът ми става все по-странен и по-странен. Защо не може изобщо някога да е нормално?
Валиант изстена. Главата му пулсираше и той не можеше да си спомни защо. Отвори очи и се взря в килима. Лежеше проснат върху него. Премигна, преди някой да тикне голяма найлонова торба, пълна с лед, пред лицето му. Не помръдна. Пое си дъх и тихо изръмжа. Това причини още по-силна болка в главата му.
Тайгър приклекна, като продължаваше да държи торбата с лед.
— Сложи си това на темето — прошепна.
Валиант я грабна. Ръката му леко трепереше, но намери мястото на най-силната болка. Потръпна и изръмжа, когато ледът докосна темето му. Съсредоточи вниманието си върху Тайгър.
— Добре ли си?
— Какво се е случило?
Тайгър въздъхна.
— Ще си спомниш. Просто остани долу, когато това стане.
Ледът помогна за намаляване на болката и той си пое дълбоко дъх, ароматът вътре в помещението изпълни носа му. Тами! Опита се да седне, но стаята се завъртя пред очите му. Въздъхна отново, отпусна се на пода и се озъби на приятеля си.
— Кой от хората ти успя да се прокрадне до мен?
— Тами го е направила. Ударила те е с лампата. — Тайгър се изправи и се отдръпна на голямо разстояние. — Тя е в безопасност и извън Резервата.
Ярост изпълни Валиант и той изрева.
— Върни я! Тя е моя!
В отговор другият мъж се облегна на стената, скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна.
— Тя те е ударила, за да избяга, помоли ме да я откарам вкъщи, но отказа да повдигне обвинение. Имаш късмет, човече. Тя можеше да ти издейства заключване в малка, тясна килия, а Джъстис да решава дали е необходимо да те остави там завинаги. Ако си твърде опасен за околните… Мамка му, не ме карай да ти обяснявам. Това е кошмар, възможност, пред която не искаме никога да се изправяме.
Болката намаля достатъчно, за да може Валиант да седне, без стаята да се върти около него. Втренчи се в Тайгър.
— Тя е моя.
— Това го разбрах — подуши въздуха. — Ти си я имал, всичко е наред — погледът му се плъзна до леглото и обратно. — Но не може да я задържиш. Тя е човек. Този трик не върви дори при нашите жени. Знаеш, че не е възможно просто да предявиш претенции и да ги принудиш да живеят с теб.
— Много е дребничка. Лесно мога да я задържа тук и да променя решението й да ме напусне. Планирах да я храня и да се грижа за нея.
— Тя спомена, че за теб е била като домашно животно. Мисля, че е разбрала ситуацията погрешно. Хората са склонни да ни виждат в лоша светлина, но като чух какво говориш, осъзнах, че е била напълно права. Тя не е домашен любимец.
— Знам, че не е. — Валиант се намръщи, притесни се от факта, че й е създал погрешно впечатление. Обхвана го разкаяние. — Затова ли ме е напуснала? Затуй ме е ударила? Аз ще й обясня, че ми е жена, а не домашен любимец.
— Тя не е твоя, човече. — Тайгър се отблъсна от стената. — Сама поиска да си иде. Примири се. Ти и аз не сме за хората. Говорихме за това, помниш ли? Те са твърде крехки и се плашат много лесно, а ти имаш нужда от половинка от Видовете — някоя от котешкия.
— Вече не. Искам Тами!
— Много лошо. Не можеш да я имаш. Самият ти казваше, че нашият народ расте мекушав и как ненавиждаш това. Точно сега ти си този, който звучи смирено. Стегни се и погледни фактите. Човеците никога не са се сблъсквали с такива като Видовете. Поне не и с хора като нас, при които преобладава животинската част. Аз изглеждам повече като човек в сравнение с теб.
Тъгата бе емоция, която Валиант мразеше, но въпреки това тя го завладя.
— Няма да се върне при мен, нали?
— Не — погледът на Тайгър се смекчи, — няма.
— Тръгвай си.
— Предпочитам да остана известно време, за да се убедя, че си се възстановил напълно. Ще направя вечеря. После ще пийнем и ще поговорим. Чух, че ще прехвърлят тук няколко женски от котешкия вид, които още не си срещал. Може би една от тях ще бъде за теб.
Образът на Тами изплува в съзнанието му.
— Остави ме. Имам нужда да остана сам.
— Новите женски пристигат утре. Ще дойда да те взема и ще отидем в хотела, за да можеш да ги подушиш.
Валиант с мъка се изправи на крака, погледна към леглото, където бе лежала Тами. Ароматът й вътре в помещението беше все още силен. Захвърли торбата с лед и се приближи към кревата. Предпочиташе да усеща болката, отколкото завръщането към омразното състояние, в което съществуваше преди да изпита всички онези прекрасни неща с Тами. Пропълзя върху матрака и се сви там, където тя бе лежала, вдишвайки аромата й.
— Валиант? Ще дойда да те взема утре в два.
— Не си прави труда. Просто си иди. Затвори вратата, като си тръгнеш. Не искам да се срещам с никакви женски котки.
Той вдъхна мириса на Тами, искаше да го запомни, преди да е изчезнал, и се заслуша в стъпките на приятеля си, който напускаше къщата. Затвори очи и нежно докосна завивката. Не можеше да си спомни кога за последен път сълзи бяха мокрили очите му, но в момента те напираха. Беше я загубил и тя никога нямаше да се върне при него. С нея позна спокойствието. Щастието. Надеждата. А сега ги нямаше. Тя беше… загубена за него, завинаги.