— Кой иска да знае?
Мъжът мълчаливо пъхна палци в предните джобове на панталоните си.
— Казвам се Тери Бригс. Чух, че с вас се е случил инцидент в онова място на Новите видове, което откриха наблизо.
Сърцето й запрепуска лудо. Какво е чул? Кой е този човек?
— Не знам за какво говорите — излъга тя. — Приятна вечер. — Отключи вратата на колата, но задържа погледа си върху непознатия. Ужасен сценарий се заформи в главата й и й се прииска да изстене. С нейната любов към фантазиите би запълнила графика на всеки психиатър.
— Недейте така — рече той и пристъпи крачка напред. — Чухме, че сте имали спречкване с едно от онези експериментални животни и то е сложило лапите си върху вас.
Тами се напрегна, страх плъзна надолу по гръбнака й. Човекът се беше приближил и сега вече се намираше на няколко метра от нея. Той беше висок около метър и осемдесет и пет, но това не означаваше почти нищо. Обикновено всички стърчаха над нея, но този бе непознат и тя се почувства застрашена. Погледна нагоре към него и съвсем не й хареса факта, че бе нахлул в личното й пространство. Не можеше да отвори вратата на колата си, освен ако не се мръднеше по-близо до него, което нямаше намерение да направи.
— Виж — тя погледна надолу към ботушите му, после обратно към лицето му, — каубой. Не знам за какво говориш. Каквото и да си чул, слуховете не са верни. Сега трябва да се отдръпнеш, защото искам да си тръгна.
На лицето му се изписа отвращение и то стана грозно и грубо.
— Те са ви промили мозъка, така ли? Онези жалки животни го прилагат върху някои от хората. Всичко е наред, госпожо. Правили са го и преди, не сте само вие. Трябва да дойдете с нас и ние ще ви помогнем отново да мислите разумно. Искаме да участвате в пресконференция, на която да разкажете на всички какво са ви сторили болните животински копелета. Това ще покаже на света, че те не са нещо, с което ние, достойните хора, е необходимо да живеем. Ще се наложи всичките да бъдат унищожени.
Младата жена чу всяка дума, която той каза. Малко я смути очевидната му омраза към Новите видове, но най-притеснителната част от кратката му реч бе онази с „нас“. Извърна глава и забеляза тримата мъже, притаени в сянката на сградата, където се криеха. Това не е добре. Мамка му. Взря се във високия мъж до себе си, от страх сърцето й ускори ритъма си. Помисли. Не изпадай в паника.
— Чудесно. Така да бъде. Защо не ме последвате до дома ми и там да го обсъдим? — Ако успееше да влезе в колата си, можеше да кара до офиса на шерифа или да се докопа до мобилния си телефон и да повика помощ. Нямаше никакво намерение да им позволи да я следват до къщата й.
Непознатият примигна, изглеждаше малко изненадан, но стисна устни.
— Ще пътуваме с моя пикап.
Тя кимна, бързо прецени, че е нужно да го държи в неведение. Би било по-лесно да го изненада, ако той си мисли, че е пълна идиотка.
— Добре. Ами колата ми? Не мога просто да я зарежа тук. Ако остане на паркинга, първото нещо, което ще направи на сутринта Сам, той е собственикът, е да я изтегли на буксир. Аз ще карам пред вас, а вие ще ме следвате.
Една ръка се стрелна и я сграбчи за лакътя.
— Колата ти е най-малкият ни проблем. Ти ще ни помогнеш да настроим всички хора против онези животни.
Тами стисна в юмрук ключовете, така че върховете им да се подават между пръстите й. Шансовете й срещу четиримата мъже бяха почти минимални. Мълчаливо се помоли някой да излезе от бара и да й се притече на помощ, но това не се случи. Със свободната си ръка сграбчи дръжката на вратата.
— Не мога просто ей така да оставя колата си тук. Готова съм да изслушам онова, което имате да ми казвате, но нямам възможност да си платя, за да ми докарат колата обратно у дома.
С рязко движение тъпакът се опита да я отстрани надалеч от превозното й средство. Той я дръпна достатъчно силно и тъй като тя се беше вкопчила в дръжката на автомобила, вратата се отвори леко и вътрешното осветление в купето се задейства. Непознатият я дръпна още по-силно и дланта й се изплъзна от метала. Тами се завъртя и разбра, че за да се освободи е необходимо да атакува.