— За две-три години ще съсипят почвата — рече някой. — Тя ще превърне нивите си в пустиня, ако не се спре.
Други предположиха, че ястията от този лузавендър ще са горчиви или безвкусни. И малцина възразиха, че Аксиман Трейдж винаги знае какво прави. Ала и те бяха доволни, че са я оставили да ги изпревари в новото начинание.
В края на зимата тя събра своята реколта: нормални семена, изпратени на пазара както обикновено, и гигантски, които бяха събрани в чували и складирани, и хибриди за посев. Оставаше да се види какво ще поникне от хибридните семена.
След късната зима и посева на ориза преди наводненията, най-високите и най-сухи части на плантацията бяха засети с лузавендър. През цялата пролет и лято Аксимаан наблюдаваше растежа на дебелите стъбла, разпукването на цветовете, удължаването и потъмняването на шушулките. От време на време отваряше някоя и се вторачваше в меките зелени семена. Ами ако нямаха аромат или беше лош? Заложила бе цялата си сезонна продукция! Е, отговорът щеше да дойде доста скоро.
В звездоден се разчу, че пристига надзорникът, който ще дойде в плантацията във вториден. Но имаше и нещо озадачаващо и смущаващо — нямаше да е Калиман Хейн, а някой си Йереуейн Нур. Това се видя странно на Аксимаан Трейж. Хейн бе твърде млад, за да се пенсионира. И беше досадно, че изчезва точно когато експериментът е към края си.
Йереуейн Нур се оказа дори по-млад от Хейн, и досадно неопитен. Веднага й заразправя каква чест е за него да се запознаят с всичките там обичайни патетични заврънкулки, но тя го прекъсна с въпроса:
— Къде е другият човек?
Никой не знаел, каза Нур. Неумело обясни, че Хейн е напуснал без предупреждение преди три месеца е оставил на колегите си огромна административна бъркотия.
— Все още се мъчим да разберем какво е станало. Очевидно е бил замесен в различни опити, но не знаем какви или с кого, и…
— Един от тях се извърши тук — каза Аксимаан Трейж студено. — Изпитание на протопластно увеличен лузавендър.
Нур изръмжа.
— Да ме опази Божествения! На още колко малки частни разработки на Хейн ще се натъкна? Протопластно увеличен лузавендър, така ли?
— Казваш го така, сякаш никога не си чувал за това.
— Чувал съм, но не знам кой знае колко по въпроса.
— Ела с мен — каза Аксимаан Трейж и го поведе покрай поизбуялото оризище, след което навлязоха в лузавендровите ниви. Гневът ускоряваше стъпките й: младокът полагаше усилия, за да не изостане. По пътя му разказа за пакета едри семена, донесени от Хейн, за засяването, за кръстосаното опрашване и поколението хибриди, което зрееше сега. След малко достигнаха първите редове с лузавендър. Внезапно тя спря ужасена, потресена.
— Господарката да ни закриля!
— Какво има?
— Виж! Виж!
За пръв път Аксимаан Трейж не бе уцелила точното време. Най-неочаквано хибридът бе започнал да изхвърля семената си две седмици преди очаквания срок. Под свирепото лятно слънце едрите шушулки се пукаха и разтваряха с грозен като трошене на кости шум, като изстрелваха огромните семена почти като куршум във всички посоки. След девет-десет метра полет те изчезваха в гъстата кал, покриваща наводнените ниви. Нямаше спасение: за един час реколтата беше загубена.
Но това далеч не беше най-лошото.
От шушулките излиташе не само семе, а и фин кафяв прашец, познат на Аксимаан Трейж повече от добре. Тя се втурна в нивата като обезумяла, без да обръща внимание на семената, жилещи люспестата й кожа. Грабна една шушулка, разтвори я и към лицето й се надигна облак прах. Да. Да! Лузавендрова ръжда! Всяка шушулка съдържаше най-малко чаена лъжичка спори. И докато шушулка след шушулка се пукаха от пладнешката жега, носещите се над полето спори оцветиха в кафяво въздуха, после ги отнесе ветрецът.
Йереуейн Нур също бе наясно какво става.
— Извикай ратаите! Да изгорят всичко! — извика той.
— Твърде късно е — отвърна Аксимаан Трейж с погребален тон. — Вече няма никаква надежда. Твърде, твърде късно. Какво може да върне спорите обратно? — Земята й беше непоправимо заразена. И за един час спорите ще плъзнат из цялата долина. — С нас е свършено, не виждаш ли?
— Но тази ръжда беше ликвидирана много отдавна! — каза Нур неловко.
Аксимаан Трейж кимна. Тя помнеше добре: огньовете, пръсканията, създаването на устойчиви на ръжда клонове, отстраняването на всяко растение с генетично предразположение да задържа смъртоносната гъбичка. Седемдесет, осемдесет, деветдесет години оттогава: колко труд, за да отърват света от тази напаст! И ето я отново в проклетите хибриди. Помисли си, че само тези растения в целия Маджипур могат да приютят лузавендровата ръжда. Нейните растения, отгледани с толкова обич, с толкова умение. Собственоръчно бе върнала ръждата на света, беше я освободила, за да зарази и реколтата на съседите.