— По-добре да разрушим изцяло ограниченията и да се заселваме където пожелаем.
— Разбери, че това е невъзможно. Няма как да изгониш двадесет милиарда от тази планета или да ги ликвидираш. Но можем да сключим мир с тях. И Валънтайн е залог за този мир, Фараатаа.
— Мир! Глупава лъжовна дума! Мир! Не, Данипиур, не искам никакъв мир. Интересува ме победата. И тя ще е наша.
— Жадуваната ти победа ще бъде край за всички ни — каза язвително Данипиур.
— Не мисля. И смятам, че преговорите ти с коронала са ялови. Ако ти обещае отстъпките, които искаш, собствените му принцове и херцози ще го свалят и ще го заменят с по-безмилостен човек. И какво тогава? Не, Данупиур, аз ще воювам, докато изтребя от нашия свят непроменящите се. Всичко друго е робство за нас.
— Забранявам ти.
— Забраняваш?
— Аз съм владетелката Данипиур!
— Да, така е. Но какво означава това? Аз съм Кралят, който е, за когото говореха пророците. Самите непроменящи се треперят пред мен. Ще ги унищожа, Данипиур. А ако ми се противопоставяш — и теб. — Той стана и с длан събори недокоснатата си чаша, като разля виното на масата. На изхода се спря и погледна назад, накратко прие формата, известна като Реката — жест на неуважение и предизвикателство. После възприе собствената си форма. — Войната ще продължи — каза той. — Засега ти разрешавам да запазиш кабинета си, но гледай да не предприемеш предателски стъпки. Колкото за светеца лорд Валънтайн, неговият живот е мой. С кръвта му ще пречистя Масата на Боговете при повторното освещаване на Велализиер. Внимавай, Данипиур. Или ще използвам и твоята кръвчица със същата цел.
6
— Короналът е със своята майка, Господарката — каза йерархката Талинот Есулд. — Моли те да пренощуваш в царските покои в Нуминор и да тръгнеш към него утре сутринта, принц Хисун.
— Както желае короналът — каза Хисун.
Той гледаше покрай йерахката към издигащата се над Нимунор огромна бяла стена, ослепителна в своята белота. Когато за пръв път зърнаха Острова преди няколко дни по пътя към Алханроел, той закри, а застаналата до него Елсином се извърна с ужас от гледката.
— Колко е ярко! Няма ли да ослепеем? — извика тя.
А сега, отблизо, светлината на белия камък изглеждаше чиста, успокояваща — по-скоро лунна, отколкото слънчева.
От морето повя прохладният бриз — същият, който го беше докарал толкова бързо — но не с такава скорост, че да успокои трупащото се по пътя нетърпение, което продължаваше да го измъчва и тук. Но все пак той знаеше, че трябва да се овладее и да се приспособи към необвързания ритъм на Острова и неговата спокойна владетелка, инак нямаше да свърши онова, за което бе дошъл.
И наистина усети, как този спокоен ритъм го завладява, докато иерахката го водеше през тихото пристанищно градче към Седемте стени. Очарованието на Острова бе неустоимо — спокойствие, ведрина, мир, които свидетелствуваха за присъствието на Господарката. Нямаше и помен от бъркотията, обхванала Маджипур.
Хисун видя зор докато заспи тази нощ в разкошната стая, по чиито стени висяха великолепни гоблени, тъкани отдавна, още във времената, когато тези покои бяха приютявали великия лорд Конфалум и Престимион, и самия Стиамот. Имаше чувството, че древните крале сноват наоколо и тихо му шушнат подигравателни думи: парвеню, фукльо, пуяк. Успокояваше се сърдито, че това е само шумът на вълните. Но сънят все не идваше и колкото повече го зовеше, толкова повече се ококорваше. Стана и обиколи из стаите, после излезе на двора, за да събуди някой слуга и да поиска вино. Но не откри никой и се върна в леглото си. Този път Господарката леко докосна душата му почти веднага. Не беше послание, а просто контакт, лек като дихание, благ зов по име, който го унесе в дрямка, а после в дълбок сън, недостъпен за видения.
На сутринта Талинот Есулд ги поведе двамата с Елсином към подножието на голямата бяла скала, където ги чакаха флотерни шейни, за да ги закарат до високите тераси на Острова.
Изкачването на вертикалата на Първата скала бе грандиозно — все нагоре и нагоре, като в сън. Хисун не посмя да отвори очи, преди да спрат. Когато се озърна, видя набраздената от слънцето морска шир, простряла се към далечния Алханроел, и пресегналия се към нея с полукръг на вълнолома. Пренощуваха в подножието на стръмната Втора скала, сякаш изпълваща цялото небе, в така наречената Тераса на огледалата.
Накрая стигнаха до най-високата вътрешна скала, на хиляди метри над морското равнище, при светилището на Господарката. Въздухът бе толкова свръхестествено прозрачен, че намиращите се на огромно разстояние предмети изпъкваха като през увеличително стъкло. Високо в небето кръжаха на мързеливи спирали някакви големи червени птици с гигантски черни криле. Спряха при накакви обикновени белосани с вар постройки, пръснати в привиден безпорядък сред градини, от които лъхаше ненадминато умиротворение.