До животоподдържащата сфера, приютила понтифекса, стоеше Сепултроув.
— Много странно — каза лекарят. — След толкова дълго мълчание той проговори пак. Чуйте.
И от синия стъклен глобус долетя свистенето и гъргоренето на Тиеверас, сетне ясно се чуха думите:
— Ела. Стани. Тръгни.
— Същите думи — каза Сепултроув.
— Живот! Болка! Смърт!
— Мисля, че знае — каза Хорнкаст. — Мисля, че би трябвало да знае!
— Какво каза? — попита Сепултроув.
Хорнкаст посочи указа.
— Това е прокламация на лорд Валънтайн по повод непрежалимата загуба на великия император на Маджипур.
— Разбирам — каза лекарят и лицето му потъмня от нахлулата кръв. — Значи най-сетне това ще стане.
— Така е.
— Сега ли? — попита Сепултроув. Ръцете му трепереха. Той ги положи върху контролното табло.
От понтифекса долетя последен изблик на думи:
— Живот, Величество. Смърт. Валънтайн понтифекс на Маджипур!
Последва ужасна тишина.
— Сега — каза Хорнкаст.
8
Поредното безкрайно кръстосване из морската шир — сега Валънтайн отново плаваше от Острова към Зимроел и започваше да си мисли, че в един от предишните си животи трябва да е бил легендарният древен капитан Синабор Лавон, решил пръв да преброди Великото море, който след пет години се е отказал от мечтата си и вероятно за този си грях е бил наказан да се прероди и да странства от бряг до бряг без отдих. Но Валънтайн вече не усещаше нито умора, нито копнеж да се спре веднъж и завинаги. По някакъв начин — странен и неочакван — той продължаваше своята голяма обиколка.
Флотата, тласкана на запад от попътни ветрове, наближаваше Пилиплок. Този път в морето нямаше дракони, които да заплашват или забавят пътуването, и се придвижиха бързо.
Флаговете на мачтите сочеха право към Зимроел: вече не зелено-златни, под които сега плаваше лорд Хисун, а червено-черни със знака на Лабиринта.
Валънтайн още не беше свикнал нито с тези цветове, нито с другите промени. Вече не правеха звездния знак в негово присъствие. Добре, така да бъде — и без това винаги бе смятал тези поздрави за глупост. Вече не го наричаха милорд, а Ваше Величество. Което беше безразлично на Валънтайн, като се изключи фактът, че това обръщение някак му липсваше, и то чисто фонетично. С мъка изстискваше от хората накоя-друга дума, защото всички знаеха, че според древния обичай са длъжни да адресират казаното към висшия говорител и никога към самия понтифекс, макар той да беше тук и да не беше оглушал. А и понтифексът трябваше да беседва чрез препредаване от говорителя. Това беше първият обичай, който понтифекс Валънтайн премахна, но не беше лесно другите да свикнат с промяната. Нарекъл бе Слийт свой главен говорител — твърде естествено назначение, — но на Слийт бе забранено да се отдава на някоя от тези древни безсмислени церемонии — да се прави на ухо на понтифекса.
Ако става на въпрос, никой не можеше да проумее присъствието на един понтифекс на борда на кораб, брулен от ветровете и огрян от яркото палещо слънце. Понтифексът бе император, забулен в тайнственост. Понтифексът трябваше да бъде скрит от погледите. Понтифексът, както знаеха всички, бе редно да стои в Лабиринта.
„Няма да отида“, каза си Валънтайн.
Предал бе короната, друг вече притежаваше привилегията да се зове лорд и да управлява Замъка, ако лорд Хисун изобщо има късмета да се върне там. Но нямаше да се погребе под земята.
На палубата се появи Карабела.
— Азенхарт ме помоли да предам, милорд, че ще наближим Пилиплок след половин денонощие, ако вятърът е все така благоприятен.
— Не се казва милорд — поправи я Валънтайн.
Тя широко се усмихна.
— Трудно ми е да запомня това, Ваше Величество!
— И на мен. Но нещата са се променили.
— Защо да не те наричам милорд, поне насаме? Защото за мен ти наистина си мой господар.
— Така ли? Нима ти заповядвам и те карам да ми слугуваш?
— Знаеш, че имам предвид друго, Валънтайн.
— Тогава ме наричай Валънтайн, а не милорд. Бях ти крал, сега съм ти император, но не и господар. Мислех си, че това винаги е било ясно между нас.
— Може би — Ваше Величество.
Двамата се засмяха и той я прегърна.
— Често съм ти казвал, че съжалявам дето те отвлякох от волния жонгльорски живот заради отговорностите на Връхни. И ти често ми отговаряше, че такъв е бил твоят избор.
— И това е чистата истина, милорд.
— Но сега съм понтифекс — о, Господарке, колко са ми чужди тези думи, — аз съм понтифекс и трябва съвсем да съм те лишил от радостите на живота.