Отвори очи. Видя как Гуидраг, замаяна, олюляваща се, бавно коленичи на палубата, последвана от скандарите зад нея. После тя вдигна ръце, сякаш за да защити очите си от ярката светлина и избъбра зашеметено, благоговеещо:
— Милорд… Ваше Величество… Ваше Величество…
— Валънтайн! — извика някой далеч отзад на палубата. — Валънтайн — понтифекс! — И викът бе подзет от един моряк, после от друг, от всички, докато стигна като ехо от кораб на кораб и през водите чак до укрепленията на Пилиплок.
— Валънтайн! Валънтайн — понтифекс! Валънтайн — понтифекс!
ПЕТ
КНИГА НА ПОВТОРНОТО ОБЕДИНЕНИЕ
1
Когато кралските експедиционни сили бяха на часове път надолу по реката от Ни-моя, лорд Хисун извика Алзимир.
— Открий дали голямата къща, известна като „Нисиморн проспект“ все още съществува. Смятам да тя да е моят щаб, докато съм в Ни-моя.
Хисун си спомняше тази къща — помнеше Ни-моя с нейните бели кули и проблясващи аркади така ясно, сякаш бе прекарал там половината си живот. Но без да стъпи в Зимроел — видял бе Ни-моя през чужди очи. Върна се назад във времето, когато скришом проникваше в картотеките със спомени в Регистъра на душите. Как се казваше малката търговка от Велатис, която се омъжи за брата на херцога и наследи Нисиморн проспект? Иниана. Иниана Форлана. Онази, дето колеше и бесеше в Големия базар, докато животът й не се промени така смайващо.
Това бе станало в края на царуването на лорд Малибор — само някакви две десетилетия и нещо са изминали оттогава. Твърде бе вероятно Иниана да е още жива. И все така да живее в своето чудесно имение с изглед към реката. Смяташе да отиде при нея и ще й каже, че я познава и разбира толкова добре, колкото и себе си. Да й каже, че и двамата са един и същи тип: любимци на съдбата, които са наясно, че истинските любимци на съдбата са хората, които знаят как най-добре да се възползват от късмета си.
Нисиморн проспект си беше на същото място с ефирните балкони и портици, плуващи като в сън в трептящия въздух. Но Иниана Форлана вече не живееше тук. Голямата къща бе фрашкана с натъпкани по петима-шестима в стая свадливи натрапници, надраскали имената си по стъклената стена на Залата на прозорците, наклали димящи огньове по верандите и оставили мазните си отпечатъци по блестящите бели стени. Болшинството се изпари като утринна мъгла когато войските на коронала подминаха портала. Но някои останаха и навъсено гледаха коронала като нашественик от друг свят.
— Да разкарам ли тази паплач, милорд? — попита Стимион.
Хисун кимна.
— Но първо им дай малко храна и пиене и им предай съжаленията на коронала, че ги лишава от подслон. И ги попитай дали познават бившата собственичка, лейди Иниана.
Той мрачно обикаляше стаите, като ги сравняваше със сияещото видение на този дом, което бе запазил от спомените на Иниана Форлана. Картинката беше плачевна. Нямаше кътче, което да не е омърсено, повредено, лекедосано, обезобразено, ограбено. Работа за цяла армия майстори, които с години ще възстановяват щетите.
Съдбата на Нисиморн проспект бе сполетяла и цялата Ни-моя. Хисун печално бродеше по Залата на прозорците със зашеметяващи изгледи към тридесетмилионния град, през които се съзираше ужасяваща разруха. Това бе останало от някога най-богатия и бляскав зимроелски град, не отстъпващ по хубост на градовете от Връхни. Белите кули бяха почернели от саждите на безброй големи огньове. Дворецът на херцозите приличаше на гнил пън върху великолепен фундамент. Почти двукилометровото пространство от висящи постройки на галерията Госамар с най-хубавите магазини бе лишена в единия край от подпорите си и се беше проснала като захвърлено наметало на улицата под нея. Стъклените куполи на Музея на световете бяха изпотрошени и на Хисун не му се мислеше за съдбата на неговите безценни експонати. Въртящите се рефлектори на Кристалния булевард не светеха. Погледна към пристанището и видя прекатурени във водата едновремешните луксозни плаващи ресторанти, в които са били сервирани специалитети от най-изтънчените деликатеси на Нарабал, Стий, Пидруид и други далечни градове.
Почувства се измамен. Толкова години да мечтаеш да зърнеш Ни-моя и когато най-после блянът ти се сбъдне, да я намериш може би непоправимо съсипана…