Хджортът плуваше все напред и Хисун мрачно го сподиряше през океан от веселие, като жадуваше вдън земя да потъне. Но след малко разбра, че не се смеят на него, а на групата акробати, които с подчертана непохватност се мъчеха да направят жива пирамида, и се поуспокои. След това зърна висок подиум и на него — самия лорд Валънтайн, който го повика усмихнат и му посочи празен стол близо до себе си. На Хисун му се доплака от облекчение.
— Ваша светлост! — избоботи Виноркис. — Посветеният Хисун!
Хисун потъна изтощено и признателно в стола си точно когато в залата се плисна огромна вълна аплодисменти за свършека на представлението. Слугата му подаде преливаща чаша с искрящо златно вино и в мига, в който я доближи до устните си, сътрапезниците приветствено вдигнаха своите. Вчера, по време на краткия и смайващ разговор с коронала, който го покани да се присъедини към свитата му в замъка Връхни, Хисун бе видял някои от тези люде отдалеч, но тогава нямаше време за запознанство. Сега те всъщност го приветстваха — него! — и се представяха. Но от това нямаше нужда — всеки познаваше героите от славната война за възстановяване на лорд Валънтайн на трона.
Огромната жена-воин до него сигурно беше Лизамон Хълтин, личният телохранител на коронала, за която се говореше, че веднъж е извадила лорд Валънтайн от търбуха на морски дракон. Странният бледолик дребен мъж с бялата коса и белега бе прочутият Слийт, учителят по жонгльорство на лорд Валънтайн от дните на неговото заточение. Мъжът с пронизващ поглед и гъсти вежди сигурно бе майсторът на стрелба с лък Тунигорн от замъка Връхни. Дребният врун с многото пипала трябва да е магьосникът Делиамбър, а луничавият младеж, най-вероятно връстник на Хисун, вероятно беше някогашното пастирче Шанамир. А ето го и великия адмирал Азенхарт — строен, достолепен хджорт… Да, те бяха прочути и Хисун, който се смяташе за имунизиран срещу всякакво страхопочитание, определено го изпитваше в тяхната компания.
Имунизиран ли? Ами да, не беше ли измъкнал безсрамно от самия лорд Валънтайн половин роял за една обиколка на Лабиринта, и още три крони, за да го заведе до квартирата му във вътрешния кръг? И то без капка благоговение. Короналите и понтифексите бяха просто мъже с повече власт и пари от обикновените хора, добрали се до трона поради късмета да са родени аристократи и някакво щастливо събитие, което да ги отведе на върха. Преди време Хисун бе отбелязал, че не се изисква особен ум, за да станеш коронал. В края на краищата, тъкмо през последните две десетилетия лорд Малибор бе излязъл на лов за морски дракони с харпун и глупаво бе позволил на един от тях да го глътне, а лорд Вориакс бе загинал не по-малко глупаво от заблудена стрела по време на лов, да не говорим за неговия брат, лорд Валънтайн, който въпреки цялата си интелигентност, е бил достатъчно безразсъден да пие и гуляе със сина на Краля на сънищата, тоест да се остави да го упоят и лишат от памет, за да го свалят от трона. Да благоговее пред тях? Но в Лабиринта смятаха за безнадежен идиот всеки седемгодишен хлапак, проявил подобно нехайство.
И все пак, Хисун бе забелязал, че непочтителността му бе поизбледняла с годините. Лесно е да не ти пука от властта когато си на десет и от петгодишен оцеляваш благодарение на собствената си съобразителност. Но той вече не беше на десет и не скитореше из улиците. И беше наясно, че не е малка работа да си коронал на Маджипур. Затова когато погледът му се спря върху широкоплещестия златокос мъж, който бе избрал от цял Маджипур именно него, Хисун, за да го включи в свитата си, усети как го побиват тръпки и най-после си призна, че изпитва не друго, а благоговение: към кралската институция, към личността на лорд Валънтайн и към таинствената верига от случайности, довели едно весело хлапе от Лабиринта в тази августейша компания.
Отпи от виното и усети топла вълна да залива душата му. Какво значение имаха тазвечершните тревоги? Той вече бе тук и бе добре дошъл. Нека Ванимун, и Хеулан, и Гиснет да се пукнат от завист! Той бе тук, сред великите, за да започне изкачването към върха. И скоро ще достигне висоти, от които Ванимуновците ще бъдат просто невидими. Но на моменти отново го обземаше смут.
Първото нещо, което тръгна накриво, бе само дребен гаф, абсурден, но простим, едва ли негова грешка изобщо. Слийт бе отбелязал очевидното безпокойство, което проявяваха хората на понтифекса колчем погледнеха към масата на коронала: явно смъртно се бояха, че той не се забавлява достатъчно. И Хисун, свежо сияещ от виното и щастлив, че най-после е тук, безразсъдно изтърси: