Помоли Карабела и останалите да го наобиколят и щом се пресегне към тях, да го хванат за ръката.
Денят бе светъл и ясен. Утринният свеж, прозрачен въздух бе сладък като алабандинов нектар. Но в Пиуривар, далеч на изток, падаше нощта.
— Маазмурн!
Зовът имаше такава сила, че Слийт трепна, Карабела запуши уши, а пипалата на Делиамбър се загърчиха.
— Маазмурн! Маазмурн!
Звук на камбани. Бавни, тежки обръщания на гигантско туловище, легнало да си отдъхне в ледените северни води. Леко изпляскване на черни криле.
— Чувам те, братко Валънтайн.
— Помогни ми, Маазмурн!
— Да ти помогна? Но как?
— Нека духът ти ме преведе през света.
— Добре, ела.
Стори го с чудесна лекота. Нищо не му тегнеше, когато се приплъзна нагоре и заплува, и се понесе, и полетя. Отдолу лежеше голямата извита дъга на планетата, устремена на изток в нощта. Водният крал го носеше без усилие, спокойно, както гигант носи котенце на дланта си. Напред, напред над света, който беше изцяло отворен, докато Валънтайн препускаше из висинето. Усещаше, че се е слял с планетата, че е едно цяло с населяващите я двайсет милиарда — човеци и скандари, хджорти, метаморфи, и всички останали, които се бяха превърнали в частици от неговата кръв. Той пребиваваше навсякъде в един и същи миг, вместваше цялата скръб на света и цялата радост, и всички копнежи, и всички потребности. Той беше кипяща вселена от противоречия и конфликти. Усещаше пустинната жега, топлите тропически дъждове, прохладата на планинските висини. Той се смееше, плачеше, умираше, любеше се, ядеше, пиеше, танцуваше, сражаваше се, яздеше волно из непознати хълмове и се тътреше по нивите, проправяше си път през гъстата, преплетена с лепкави лиани джунгла. В океаните на душата му необятни морски дракони пореха повърхността и с чудовищен блеещ рев се гмуркаха отново вдън дълбините. Погледна надолу и видя раните от разрухата, видя как може да ги излекува, за да възвърне отново целостта и умиротворението на света. Защото всичко бе склонно да се възвърне към мира и спокойствието. Всичко бе част от Това, Което Е. Всичко бе част от една необятна, безупречна хармония.
Но в тази велика хармония усети единствен дисонанс.
Нещото пищеше, крещеше, виеше. Прорязваше тъканта на света като нож, оставяйки подире си кървава следа. Разкъсваше цялото на части.
Валънтайн знаеше, че дори този дисонанс е аспект на Това, Което Е. И все пак го имаше — далечен, дразнещ, размътващ, ревящ в своята лудост, — този аспект на Това, Което Е, който не приемаше Това, Което Е. Силата на пълното отрицание, надигаща се срещу онези, които искаха да възстановят хармонията, които ще заздравят тъканта, които ще възвърнат на цялото целостта.
— Фараатаа!
— Кой си ти?
— Аз съм понтифекс Валънтайн.
— Валънтайн глупака. Валънтайн детето.
— Не, Фараатаа. Понтифексът Валънтайн.
— За мен това не означава нищо. Аз съм Краля, Който Е.
Валънтайн се засмя, и смехът му се изсипа над света като дъжд от капки златен мед. Понесен от крилете на великия дракон-крал, той се издигна почти до края на небето, откъдето успя да зърне през мрака и връхчето на Замъка, пронизващо небесната вис, и Великото море отвъд него. Хвърли поглед надолу към пиурифейнската джунгла и пак се засмя, и видя как побеснелият Фараатаа се гърчи под пороя на този смях.
— Фараатаа!
— Какво искаш?
— Не бива да я убиваш, Фараатаа.
— Кой си ти да ми нареждаш?
— Аз съм Маджипур.
— Ти си глупака Валънтайн. А аз съм Краля, Който Е!
— Не, Фараатаа.
— Не?
— Виждам в съзнанието ти да блещука онази прастара приказка. За Принца, Който Ще Дойде, за Краля, Който Е. Но ти не си онзи принц. Никога не можеш да бъдеш онзи крал.
— Стига си ми размътвал ума с твоите глупости! Върви си или ще те прогоня.
Валънтайн усети удар, тласък. Устоя.
— Принцът, Който Ще Дойде, не знае що е омраза. Можеш ли да отречеш това, Фараатаа? Той е част от легендата на твоя собствен народ. Той не е жаден за мъст. Не копнее да руши. А ти си само омраза, мъст и разруха, Фараатаа. Ако всичко това се излее от теб, ще останеш черупка, люспа.
— Глупак.
— Претенциите ти са лъжливи.
— Глупак.
— Нека взема омразата и гнева от теб, Фараатаа, ако искаш да си онзи крал.
— Дрънкаш глупашки глупости.
— Хайде, Фараатаа. Пусни Данипиур. Дай ми душата си, за да я излекувам.
— Данипиур ще умре след час.
— Не, Фараатаа.
— Виж!
Покровът на джунглата се разтвори и Валънтайн зърна Нови Велализиер озарен от факли. Храмове от преплетени дървета, знамена, олтар, пламтяща клада. Данипиур, мълчалива, царствена, прикована с вериги към голям камък. Безизразни, отчуждени лица наоколо. Нощ, дървета, звуци, миризми. Музика. Възгласи.