— Пусни я, Фараатаа. И после елате при мен, ти и тя заедно, и нека създадем това, което трябва да бъде създадено.
— Никога. Ще я предам в жертва със собствените си ръце. И тя ще изкупи греха на Оскверняването, когато избихме нашите богове и бяхме наказани вие да бъдете нашето бреме.
— Дори тук бъркаш, Фараатаа.
— Какво?
— През онзи ден във Велализиер боговете се предадоха доброволно. Това беше саможертва, която вие изтълкувахте правилно. Измислихте мита за Оскверняването, но той е погрешен. Това е грешка, това е пълна заблуда, Фараатаа. Двамината водни крале сториха в онзи далечен ден саможертва точно както водните крале се жертват за вашите ловци, когато заобикалят извивката на Зимроел. А ти не си разбрал. Ти изобщо нищо не разбираш.
— Глупост! Лудост!
— Освободи я, Фараатаа. Пожертвай омразата си, както са се пожертвали навремето водните крале.
— Ще я убия, и то сега.
— Не бива, Фараатаа. Пусни я.
— Не!
Ужасната сила на това отрицание бе неочаквана. Тя се надигна като разбушуван океан и се устреми нагоре към Валънтайн, лашна го със зашеметяваща мощ, като го блъскаше, въртеше, за миг го помете към хаоса. Докато се мъчеше да се изправи, Фараатаа нанесе втори, трети, четвърти удар, които се стоварваха с една и съща съкрушителна сила. Но изведнъж Валънтайн усети как водният крал го подкрепи с мощта си и успя да си поеме дъх, възвърна си силата.
Посегна към бунтовния главатар.
Спомни си срещата си с узурпатора Доминин Барджазид преди много години в последния час на възстановителната война. Как му беше отправил обич, приятелство, съжаление за случилото се помежду им. Надежда, че всичко ще цавърши добре. И съпротивата, омразата, гнева, презрението на войнствения Барджазид. И ето че сега се повтаряше същото — отчаяният, изпълнен с омраза неприятел оказваше трескава съпротива.
— Фараатаа!
— Ти си дете, Валънтайн.
— Довери ми се. Прости се с омразата, ако искаш да осъществиш амбициите си.
— Махни се, Валънтайн.
— Ще достигна до съзнанието ти.
— Не! Не! Не!
Този път Валънтайн бе подготвен и когато отрицанието се затъркаля към него като големи речни камъни, сграбчи омразата на Фараатаа и я изтръгна, понечи да я замени с обич, доверие, честност, но взамяна получи нова доза омраза — неумолима, непроменена, непоклатима.
— Не ми даваш шанс, Фараатаа.
Фараатаа пристъпи към олтара, на който лежеше овързаната кралица на метаморфите и вдигна високо своя кинжал.
— Делиамбър! — възкликна Валънтайн. — Карабела! Тизана! Слийт!
Те побързаха за го докоснат, за да му дадат своята сила, но дори тя недостигаше. Взе сила от новата Господарка — майката на Хисун, от собствената си майка — предишната Господарка. Но и това не стигаше. Побърза да поиска подкрепа от всички, които му бяха близки — Тунигорн, Стазилейн, скандара Залзан Кавол. Азенхарт, Ерманар. Лизамон. Трябваше му подкрепата на още един. Потърси Хисун и той му даде силата си.
Да, да. Сега би трябвало да успее. Спомни си какво бе казала Аксимаан Трейж: „Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно.“ Да. Сега това ще стане възможно.
Фараатаа!
В единствен страхотен порив като звук на гигантски тромпет Валънтайн прониза света и за части от мига се озова в Пиурифейн, достигна целта си, която не бе Фараатаа, а по-скоро неговата омраза, сляпата, гневна, безплодна жажда за мъст и разрушение. Изтръгна я като бурен с един, непреодолим замах. И остави Фараатаа празен, зашеметен.
Макар все още да стоеше с кинжал в ръка над беззащитната жертва, Фараатаа издаде безмълвен вой. Стоеше като вкаменен в позата на палача, но беше празен: черупка, люспа. Изпусна кинжала.
— Хайде — каза Валънтайн. — В името на Божествения, върви си. Махай се! — И Фараатаа се строполи бездиханен.
Настана гробовна тишина. Светът бе застинал в ужасна неподвижност. „Ще ни спасиш, бе казала Аксимаан Трейж, като извършиш онова, което си смятал за невъзможно“. И той не се бе поколебал да го стори.
Чу нейде отдалеч гласа на водния крал Маазмурн.
— Осъществи ли пътуването си, братко Валънтайн?
— Да. Осъществих го.
Валънтайн отвори очи. Огледа се и видя странни бледи лица, изплашени очи: Слийт, Карабела, Делиамбър, Тизана.
— Край — тихо каза той. — Данипиур е спасена. Вече няма да пускат чудовища срещу нас.
— Валънтайн…
Той погледна Карабела.
— Какво има, скъпа?
— Добре ли си?
— Да — каза той. — Добре съм. — Странно, изпитваше неимоверна умора. И същевременно се чувстваше добре. Осъществил бе онова, което трябваше да осъществи. Нямаше избор. А и вече бе сторено.