— А какво е това, ако не смърт?
— Просто магия — каза Делиамбър.
— Една от твоите ли, магьоснико?
— Не, не е моя. Но аз мога да те изтръгна от нея, ако ми позволиш. Ела, събуди се. Събуди се!
— Не, Делиамбър. Остави ме.
— Налага се, милорд.
— Налага се! — с горчивина произнесе Валънтайн. — Все нещо се налага! Никога ли няма да си отдъхна? Нека остана тук. Толкова е спокойно… Не понасям размириците, Делиамбър.
— Хайде, милорд.
— Сега ще ми кажеш, че е мой дълг да се събудя.
— Няма нужда да ти казвам нещо, което ти е добре известно. Ела.
Валънтайн отвори очи и осъзна, че плува във въздуха, отпусна в прегръдките на Лизамон Хълтин. Амазонката го носеше сякаш той беше кукла, сгушила се на необятната й гръд. Нищо чудно, че си беше представил как плува из черната река! Видя до себе си Аутифон Делиамбър, кацнал на лявото рамо на Лизамон. Схвана, че го е свестила магията на вруна — три от четирите пипала на дребосъка го докосваха по челото, бузата и гърдите.
Почувства се безкрайно глупаво.
— Вече можеш да ме оставиш долу — каза той на Лизамон.
— Много си слаб, ваша светлост — избоботи гигантката.
— Не чак толкова. Пусни ме.
Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.
След малко се поуспокои и намери сили да се огледа. Вече бяха извън голямата зала, в някакъв ярко осветен коридор, по чиито стени се мъдреха плетеници и релефи от безчет емблеми на понтифекса — тези разфокусиращи погледа символи на Лабиринта, които се повтаряха пак и пак. Съпровождаше го уплашена, обзета от тревога тълпа: неговите придворни Тунигорн, Слийт, Хисун и Шанамир, и някои от приближените на понтифекса — Хорнкаст, старият Дилифон и още неколцина с жълти маски.
— Къде съм? — попита Валънтайн.
— След малко ще бъдете в покоите си, ваша светлост — каза Слийт.
— Дълго ли бях в несвяст?
— Само две-три минути. Залитнахте, когато подзехте речта. Ала Хисун успя да ви подкрепи, заедно с Лизамон.
— От виното е — каза Валънтайн. — Май прекалих…
— Сега сте напълно трезвен — отбеляза Делиамбър. — А оттогава са минали само няколко минути.
— Остави ме да си мисля, че е заради виното — каза Валънтайн. — Още малко поне. — Коридорът зави наляво и той зърна голяма резбована врата със златни инкрустации на звездната емблема, върху която бе гравиран личният му монограм.
— Тизана къде е? — попита той.
— Тук съм, милорд — обади се от някъде съногадателката.
— Добре. Искам и ти да дойдеш с мен. А също Делиамбър и Слийт. И никой друг. Ясно ли е?
— Може ли и аз да ви придружа? — попита един мършав мъж с тънки устни и странен пепеляв цвят на кожата от свитата на Тиеверас — Валънтайн разпозна в него Сепултроув, личният лекар на понтифекса, и поклати глава.
— Признателен съм ти за грижата, но смятам, че не се нуждая от услугите ти.
— Един толкова внезапен пристъп, милорд… Необходимо е да се постави диагноза.
— Прав е — спокойно отбеляза Тунигорн.
— По-късно, драги ми Сепултроув — каза Валънтайн, като сви рамене. — Първо нека поговоря със съветниците си. А после и ти заповядай. Хайде елате — Тизана, Делиамбър…
Той събра сетни сили, за да изимитира царско достолепие и влезе в покоите си, като изпита огромно облекчение когато тежката врата се затръшна пред суетливата навалица в коридора. Въздъхна и се отпусна върху разкошния диван с тапицерия от брокат.
— Ваша светлост? — меко промълви Слийт.
— Почакай малко.
Валънтайн разтърка очите си и пулсиращите слепоочия. Скъпо плащаше за преструвките в коридора, че тутакси се е съвзел от случилото се в банкетната зала. Но лека-полека си възвръщаше истинската сила. Погледна към съногадателката. От тази старица с налято тяло лъхаше успокоение, което изглеждаше пълно.
— Ела, седни до мен, Тизана — каза Валънтайн.
Тя се настани до него и плъзна ръка по раменете му. Да, помисли си той. О, да, добре! В застиналата му душа отново нахлу топлина и мракът се отдръпна. Усети как у него се надига мощна вълна на обич — жизнена, надеждна и мъдра, Тизана първа го бе нарекла открито лорд в дните на неговото заточение, когато той предпочиташе да бъде Валънтайн жонгльора. Колко пъти в годините на възстановеното му владичество тя бе пила заедно с него упойващото вино на съногадателите и го беше прегръщала, за да измъкне от него тайните на бурните му нощни видения! Колко пъти бе облекчавала бремето на властта!