Всъщност дали беше късмет? В ония толкова далечни времена, когато десетгодишен бе предложил услугите си на гид на онзи висок светлокос мъж, наистина му провървя, че бе срещнал не кой да е, а самия детрониран коронал, дошъл в Лабиринта, за да спечели подкрепата на понтифекса и да си върне властта.
Но само по себе си това не означаваше нищо. Хисун често се питаше защо короналът го беше запомнил и го бе издирил след възстановяването, за да го прати в Къщата на летописите, а сетне да го направи свой приближен. Може би се беше впечатлил от дързостта на Хисун? Или от неговите сарказми, студените, небрежни маниери, от това, че не благоговее пред коронали и понтифекси, че още от десетгодишен умее да се погрижи за себе си? Онези рицари от Връхни до един са толкова любезни, с такива изтънчени маниери, че по сравнение с тях хлапето му се е видяло по-чудато и от гхайрог. Но Лабиринтът е пълен с нахакани малчугани, като всеки от тях би могъл да дръпне коронала за ръкава… „Не, това си беше чист късмет!“, каза си Хисун.
И най-сетне се озова на малкото площадче под техния коптор. Отпред се виеха тесните криволичещи улички на Гуаделум Корт, а нагоре стърчаха хилядолетните, килнати на една страна съборетини, образуващи демаркационната линия на света на Хисун, озарен от белите зъркели на ослепителните лампи, които само дето не съскаха от електрическата си мощ. Този кръг от Лабиринта вечно се къпеше в тая жестока светлина, толкова по-различна от мекото сияние на златисто-зеленото слънце, чиито лъчи никога не достигаха до този град. От олющената сива мазилка на вехтите съборетини се стелеше ужасна умора и изчерпаност. Хисун сякаш за пръв път забелязваше колко е неприветно и занемарено тук.
На площада бе оживено. Малцина от Гуаделум Корт държаха да прекарват вечерите си окошарени в безцветните си малки жилища, ето защо се тълпяха в странен въртоп на това импровизирано стъргало. И докато нагласеният като принц Хисун си пробиваше път през навалицата, имаше чувството, че тук са се сбрали всичките му познати и го зяпат кръвнишки, присмехулно и намръщено. Видя своя връстник Ванимун, с когото едно време бяха като братя, и малката му сестра, стройна, с бадемови очи, която вече не беше толкова малка. И Хелаун с неговите трима тромави братя, и Никилон, и дребничкия Гиснет, и вруна с очи като маниста, дето продаваше захаросани корени от гхумба, и Конфалюм джебчията, и старите сестри гхайроги, които всичко живо тук — но не и Хисун — смяташе за променящи се. И кого ли не още… И в очите на всички се четеше един и същи мълчалив въпрос: „Защо се надуваш толкова, Хисун, защо си се издокарал като големец? Какви са тая пищност и великолепие?“
Той вървеше през площада и с отчаяние си мислеше, че пиршеството започва всеки момент, а на него тепърва му предстои да извърви огромно разстояние. А и всичките му познати се бяха изтъпанили на пътя му и го зяпаха.
— Къде си тръгнал, Хисун? На маскен бал? — пръв нададе вик Ванимун.
— Отива на острова, да прави вятър на Господарката!
— Не, на лов за морски дракони с понтифекса!
— Оставете ме на мира — кротко помоли Хисун, защото те вече напираха да завардят пътя му.
— На мира го оставете! На мира! — в един глас подигравателно извикаха те, но не се поместиха.
— Откъде имаш тия скъпи парцали? — попита Гиснет.
— Наел ги е — каза Хелаун.
— Сиреч ги е откраднал — вметна един от тримата му братя.
— Намерил е някой пиян рицар в една от алеите и го е съблякъл!
— Махнете се от пътя ми — каза Хисун, като едва сдържаше гнева си. — Имам важна работа.
— Важна работа! Важна работа!
— Отива при понтифекса!
— Понтифексът ще го прави херцог!
— Херцог Хисун! Принц Хисун!
— Защо не и лорд?
— Лорд Хисун, лорд Хисун!
Гласовете им вече грозно грачеха. И около дузина го обкръжиха като лешояди, защото явно ги гризеше негодувание и завист. Пищната премяна, всички тия финтифлюшки — вериги, еполети — всичко това им дойде твърде много, беше арогантно изтъкване на бездната, зейнала помежду им. Още миг — и сбогом на робата, на веригата и всичко останало. Хисун усети как го обзема паника. Опитите да вразумява тълпата си бяха чиста лудост, а дваж по-голяма — да се мъчи да си пробие път. И, то се знае, нямаше капка надежда имперските стражи да патрулират в квартал като този. Предоставен бе на произвола на съдбата.
Към рамото му се пресегна застаналия най-близо Ванимун, май за да го блъсне. Хисун успя да отстъпи, ала върху светлозеления плат на мантията му се мъдреше мръсна диря. Усети внезапно пристъп на ярост.