Звук — непонятен отначало. Сякаш някой е щракнал, резе с всичка сила. Всички се обръщат. Вова е. Устата му, зяпнала през цялото действие, се затваря завинаги. Почти в същия миг секва и хъркането на комсомолския секретар Ерьомин под белия чаршаф. Отвън долита „Липа вековна“.
КОЛЯ (олюлявайки се отива до Вова и слага ухо на сърцето му)
Вова! Чичо Вова! Къде отиваш!… Не си отивай. Знаеш ли колко е хубаво сега в гората! И мирише едно миризливо!… (Плаче като дете.) Гамбузиите скачат в езерото…Медуницата цъфти…
Вова не отговаря.
ПРОХОРОВ
Е наистина, защо не го пускат човека на село?… Нали ги молеше, всеки ден ги молеше — и всеки път му отказваха. Така си умря човекът от мъка по горските масиви…
ГУРЕВИЧ За бог да прости…
Четиримата останали под непрекъсващите звуци на „Липа вековна“ пият за бог да прости.
ПРОХОРОВ (гледа Гуревич в упор) И все пак как ще свърши… тази серия наши победи над изтерзания свят?
ГУРЕВИЧ (с патос)
Ше ви поведа по пътя на мечтите и гърма! Крилете ни ще се разпрострат надлъж и нашир над земята! Не се ли1шавайте от предутринните си чувства! Всички на палубата! По още една чаша! За слънчевото сплитане на обстоятелствата!…
АЛЬОХА (отпаднало и прегракнало) Ура…
Витя пие и също се свлича на леглото до Альоха. Започва да повръща неудъпжимо шахматни пешки и плочки от домино. Разтриса се цял, прави няколко конвулсивни движения с крака — и пада бездиханен на леглото. Гуревич и Прохоров се гледат загадъчно. Неизвестно защо в стаята притъмнява…
СТАСИК (Става. Затичва се за последен път.) Какво ви е, хора? Кой е пръв и кой последен на опашката на Токтогулската ВЕЦ? И защо обезлюдяха Златните плажове на Апшерон? За кого садих цветя? Защо?… Защо през хиляда девестотин и седемдесета година ЮНЕСКО не отбеляза две хиляди години от кончината на египетската царица Клеопатра?!…
(И пак замръзва, този път със склонена глава, скръстил ръце на гърди, а ла Бонапарт в навечерието на последното си Ватерлоо. И остава така до предстоящото след няколко минути нахлуване на персонала.)
ПРОХОРОВ Альоха!
АЛЬОХА (диша тежко)
Да… тук съм… сбогом, мамо…, дъщеря ти Любка…, ляга… в черната земя. (Отмята глава и хърка.) Разпръснете… пепелта ми… над Ганг…
Хъркането спира.
ПРОХОРОВ
Какво става… Слушай, Гуревич, почвам да не виждам… На тебе има ли ти нещо?… (Гледа го изпод вежда…)
ГУРЕВИЧ
За виждане — виждам. Просто притъмня. И дишам все по-тежко… Разбираш ли: веднага усетих, че се наливаме с нещо нередно…
ПРОХОРОВ И аз почти веднага усетих… Ами ти, като си усетил веднага, защо не каза?
ГУРЕВИЧ Просто си помислих…
ПРОХОРОВ
Какво си помисли?… А когато половината стая се натръшка, още ли си мислеше?… (Злобно.) Умисъл си имал ти. Умисъл. Не можете вие без умимисъл…
ГУРЕВИЧ
Да, имах умисъл: да сближа разединените, да умиротворя злобствуващите, да ги приобщя към поне мъничко радост… да донеса утрото в здрача на тия души, затворени тук зад решетките до края на дните си… Друга умисъл нямах…
ПРОХОРОВ
Лъжеш, влечуго подло… Лъжеш… Знам какво си намислил… Всички — на оня свят, всички — до крак… Още от началото те разбрах. Ренедекарт… Мррръсник… (Опитва се да стане от кревата и разперил ръце, се мъчи да стигне спокойно чакащия Гуревич. Но вече няма сили, нещо го отхвърля назад, на леглото.) Гадддина…
ГУРЕВИЧ
Бъди по-достоен, секретарю… Има ли смисъл да говорим сега?… късно е. Още след смъртта на Вова разбрах, че е късно. Оставаше ни само да продължим.
ПРОХОРОВ Кажи ми само — прехвърлихме ли вече… смъртоносната доза?
ГУРЕВИЧ Мисля, че да. И то отдавна.
Споглеждат се, очите им са пълни с бездънен смисъл. Притъмнява оше повече.
ПРОХОРОВ
Значи така… Ами тогава… Има още мъничко на дъното… Виж какво — прости ми, че се ядосах и те нагрубих… Изобщо не си виновен… Налей каквото е останало, Гуревич — поравно. Готов ли си?
ГУРЕВИЧ (абсолютно спокойно)
Готов съм. Но тук е противоестествено да се умира. В скалисти зъбери — с удоволствие. Сред златните нивя — веднага… Но тук!…
Чукат се. Дишат още по-тежко от преди…
Освен това първо имам една важна работа… едно уговорено посещение…
Прохоров се хваща за гърлото и за сърцето и много бавно се свлича към възглавницата.
ГУРЕВИЧ (продължава упорито, машинално). А те празнуват Първи май… Шампанско с чига… Техният живот е райски, нашият е самурайски… Те са бални, ние — погребални… Но ние сме като засилени влакове… И ставаме сега… О, изверг на природата — и с нея! Кой ли час вече е с нея?… „Гуревич, мили, всичко ще се оправи“ — така ми каза. Сега, сегичка… (Скача и пак се стоварва на стола.)