Ричард Матисън
Вампир ли?
Една спокойна утрин в началото на есента госпожа Алексис Гериа неочаквано се събуди съвсем отмаляла. Сякаш бе вцепенена. За момент остана така възнак — напълно неподвижна, втренчила очи в тавана на стаята. Боже Милостиви, колко отпаднала се чувстваше! Сякаш крайниците й се бяха налели с олово. Вероятно бе заболяла? Петре трябваше да я прегледа. Той щеше да разбере какво й е.
Дишайки мъчително, тя бавно се надигна на лакти. При това движение нощницата й се смъкна до кръста с леко свилено изшумоляване. „Господи? Какво става?“ — запита се госпожа Гериа. Нима в съня си се беше съблякла без да усети?
Невярваща, тя с подозрение заоглежда тялото си.
И неочаквано изкрещя.
В трапезарията доктор Петре Гериа вдигна уплашено очи от сутрешния вестник, който току-що бе започнал да прелиства. За миг се озова на крака, блъсна назад стола, хвърли салфетката на масата и още на следващата секунда бе в коридора. С два скока се намери на стълбището и заизкачва стъпалата по четири наведнъж.
В спалнята завари госпожа Алексис Гериа, приседнала както никога на ръба на брачното легло, готова всеки момент да изпадне в истерия. Любимата му съпруга с ужасен вид оглеждаше разголените си гърди, между които процедилата се тъничка струйка кръв засъхваше в пълен контраст с олепителната им белота.
Доктор Гериа отпрати застаналата на прага прислужница, която онемяла наблюдаваше своята господарка, без да знае какво да направи. Той затвори след нея вратата, приседна бързо до жена си.
— Петре… — изпъшка тя.
— Спокойно, скъпа, успокой се…
Помогна й да се облегне на възглавницата, оплескана с кръв.
— Петре, но какво е това? — през плач го запита госпожа Гериа.
— Успокой се, скъпа, успокой се — повтори доктор Петре Гериа.
Опитните му ръце бързо опипаха гърдите й. Пръстите пропълзяха нагоре към шията. Доктор Гериа за малко не се задави. Възклицанието замря на устните му. Извъртя настрани главата на жена си, мълчаливо впи поглед в мъничките дупчици на шията, като че някой я беше пробол с карфичка, откъдето кръвта мъчително пълзеше на вадички, почти съсирена.
— Гърлото ми… — промълви Алексис.
— Не, това е просто…
Доктор Гериа не довърши мисълта си. Знаеше много добре какво е това.
Госпожа Гериа се разтрепера.
— Господи! О, Господи! — не издържа и заплака.
Доктор Гериа стана и омаломощено се наведе да вземе легена изпод кревата. Напълни го с вода, върна се при жена си и се зае да почиства кръвта. Сега вече раната бе съвсем видима: двете иглени дупчици личаха твърде ясно до вратната вена. Доктор Гериа се намръщи, опипа възпалените краища на раничките. Още при първото докосване жена му изстена болезнено, извърна бързо глава.
— Послушай ме сега добре — заговори й той, като се опитваше да запази хладнокръвие. — Трябва да преодолееш тези суеверни страхове, чуваш ли? Има куп обясне…
— Аз ще умра — прошепна жена му. Не го слушаше какво й говори.
— Алексис, чуваш ли ме?
Той я сграбчи грубо за раменете, разтърси я. Тя се обърна към него, загледа го с невиждащи очи.
— Ти знаеш какво е — промълви.
Доктор Гериа преглътна мъчително. Нещо в гърлото го давеше. Още чувстваше горчивия вкус на сутрешното кафе, което така и не бе успял да допие.
— Знам на какво прилича — отвърна й. — Не можем да отхвърлим подобна хипотеза. Във всеки случай обаче…
— Ще умра, нали? — повтори жена му.
— Алексис!
Доктор Гериа улови ръката й и твърдо я стисна.
— Никой не е в състояние да те изтръгне от мен! — каза й простичко.
Разположено в усойните предпланини на масива Бихор в дълбоките Карпати, селцето Солта наброяваше едва хиляда жители. Зловещи поверия съпътстваха историята на селото, прокобни традиции отмерваха ритъма на ежедневието му. Когато чуеха протяжния вой на вълците в далечината, жителите му се спотаяваха в най-тъмните ъгли на стаите и започваха да се кръстят. Децата събираха чесън и го сплитаха на венци, както другите техни връстници беряха и сплитаха цветя. Родителите им после провесваха плитките на прозорците. Изрисувани кръстни знаци бранеха всяка портичка и врата, кръстчета и разпятия пазеха всяко гърло и шия. Постоянният страх да не бъдат осквернени от вампир витаеше в селото и бе така естествен, както страхът от болест или от епидемия.
Доктор Гериа старателно запушваше междините по прозорците в стаята на Алексис и не преставаше да си мисли за тези неща. Отвън планините неусетно чезнеха в мъждивия светлик на здрача. Дълбоката черна нощ скоро щеше да спусне своите дебели призрачни плащове. Скоро жителите на Солта отново щяха да се барикадират в своите къщици, потънали в зловония на чесън. Докторът не се и съмняваше, че всеки от тях вече знае какво се бе случило с жена му. Готвачката и прислужницата бяха почнали да го умоляват да ги освободи. Единствено непоклатимият авторитет на стария Карел, главният иконом, продължаваше да всява респект у тях и да ги кара да вършат що-годе своята работа. Но твърде скоро и Карел нямаше да успее да ги задържи. Никакъв здрав разум не можеше да устои на страха от вампира.